Но не е нужно нищо да поправяш. Всичко от Тебе сътворено е съвършено изначално. Аз не съм сама. Отче мой, навсякъде живеещ. Има Твои синове и дъщери в различни земни краища. И техните стремления са силни. Ще върнат на земята прекрасния цъфтеж първосъздаден.
Отче мой, навсякъде живеещ, ние сме Твои дъщери и синове. От Тебе сътворени — ние сме съвършенство.
Сега способностите си на всички ще покажем. И нека радват Те деянията наши.
Когато Анастасия произнесе тези думи и замълча, замрялото във висините огнено кълбо се втурна към земята. На три метра от краката на Анастасия се разсипа на милиони мънички искри и в миг събра се в едно цяло.
Но това цяло вече не беше огнено кълбо.
Пред Анастасия стоеше дете на седем години по земното летоброене. Трудно беше да се каже момче ли е или момиче. На детските рамене беше наметната синя с виолетов оттенък тъкан, направена сякаш от мъгла. Косите на детето се спускаха до раменете. Изражението на детското лице беше осмислено, уверено, благостно…
А още по-точно, изражението на лицето на детето не можеше да се предаде с думи, може само с чувства, а чувствата препълваха душата.
Детето стоеше с боси крачета на тревата, но не мачкаше тревичките.
Анастасия се наведе пред Него, седна на тревата и започна да гледа без да откъсва поглед от Неговия необикновен лик.
Изглеждаше сякаш още миг и Той и тя ще се хвърлят в обятията си. Но това не се случи.
Детето се усмихна на Анастасия и старателно произнасяйки всеки звук произнесе: «Благодаря на синовете и на дъщерите за стремежите».
После Той се разтвори в пространството и във висините отново се появи кълбото, блестящо в невиждана радостна светлина. То бързо направи над езерото няколко кръга и топли капки дъжд напояваха за около пет минути всички растения и езерната повърхност.
Тази влага беше живителна. Няколко капчици паднаха на моята ръка, но не се плъзнаха по нея, а се разтвориха изпълвайки тялото ми с нега.
Моят баща, винаги невъзмутим във всяка ситуация, владеещ своите емоции, беше потресен.
Той, сякаш без да усеща тялото си вървеше из тайгата, а аз го следвах.
Той вървя така няколко часа, после се спря и се обърна към мен. По бузата му се спускаше сълза. На него, един от върховните жреци, не му бяха присъщи подобни емоции. Но аз видях сълзите му. Баща ми каза уверено и спокойно: «Тя успя! Анастасия пренесе хората през отрязъка време на тъмните сили. По цялата земя ще се разпилеят семената на радостните и щастливи стремежи».
После баща ми дълго и възбудено разговаря с мен. Не го бяха учудили действията на кълбото, нито това, че една от ипостасите на Бога, може би най-главната се беше явила пред Анастасия в образа на дете.
Моят баща е жрец, и не обикновен, той можеше да отделя от видимите събития най-важното. И изобщо не интересуваше самото видение.
Главното беше появилата се в пространството мисъл.
Мисълта произведена от Анастасия, не звучеше от времето на сътворението, не беше отразена в нито един трактат. Пределно проста и в същото време възвишено необичайна, тя превръщаше известните трактати в наивни измислици, нямащи нищо общо с Божествената същност. Анастасия въведе в съзнанието на човечеството недостигащото на човека понятие за Бога.
— Какво е то?
Божествената вяра
— Известно ти е, че земята и всичко растящо и живеещо на нея, всички процеси, и дъждът и снегът, и вятърът са замислени от Него изначално.
Създателят ни — Великият Разум — в порив на вдъхновение е сътворил великото творение. И в заключение на Себе си подобен човек могъл да сътвори.
Но от времената на творението за много същности оставало съмнението — от Бога ли наистина е сътворен човек — като творение ненадминато в цялата Вселена. Действителност ли е твърдението Божие, че не просто на много същности, а на самия Бог човек е равен? Сам Бог го казва: «подобие и образ Мой е той, Аз всичко съм му дал и в бъдеще помисленото също му отдавам.»
Бог искал е да види човекът — Своето създание — на Себе си подобен
Виж днешното човечество. Говорят за Бога мнозина. Говорят за любовта си силна към Създателя. И лъжат сами себе си в това. Не можеш да обичаш някого, без да Го виждаш, да го чувстваш и разбираш.
Мнозина казват: «Аз вярвам в Бога». А в какво конкретно вярват? Вярват в това че Бог съществува? Това е ниво на съвсем примитивното съзнание. Човекът казващ: «Вярвам в това, че Бог съществува», фактически признава, че той не чувства, не разбира Бога, а само вярва в Неговото съществуване.