Във ведическите времена изобщо не е имало гробища. Починалите са погребвали в родовите имения, без да отбелязват гроба с надгробни плочи или гробници. Правел се малък хълм, който с течение на времето за изравнявал със земята.
Ведрусите смятали, че най-добрия спомен за човека трябва да бъде направеното през живота му.
Познаването на природата, и силата на човешката мисъл довели ведрусите до заключението, че ако всички родственици мислено моделират смърт, то мисълта им няма да даде на душата на починалия да добие нова плът.
В денят на паметта на предците в най-старото имение сутрин се сбирали всички членове на семейството. В тяхно присъствие най-старшият, обикновено това бил дядо или прадядо, отивал при младото поколение, при децата. Започвал да общува с тях примерно по такъв начин:
— Когато твоят баща беше голям почти колкото тебе днес, — говорел дядото на внука шестгодишен, — той посади ето тази млада фиданка. Мина време и от нея порасна ето тази голяма ябълка, раждаща плод, — дядото водел внука си към дървото, докосвал го, и внукът милвал ябълката.
После дядото се приближавал и към други насаждения и разказвал кой ги е посадил. Всички членове на семейството можели да помагат на дядото със свои спомени, разказвали и весели истории или говорели за изпитаните от тях усещания.
В края членовете на рода се приближавали към най-главното — родовото дърво — кедър или дъб.
— А ето това дърво, — продължавал своя разказ старейшината на рода, — е посадил прадядото на моя прадядо.
После започвало съвместно обсъждане: защо била избрана точно тази порода, а не друга. Защо далечният прадядо е посадил дървото именно на това място, а не по надясно или наляво. Едни задавали въпроси, други отговаряли. Понякога започвал спор. И често се случвало, в разгара на спора внезапно някое от децата, без само да забелязва, да изрича странна фраза: «Но как не разбирате, аз посадих това дърво именно тук, защото…»
Възрастните членове на семейството веднага разбирали, ч малчуганът съдържа в себе си и душата, и чувствата и знанията на далечния прадядо. И се гордеели с това, че не се лута душата му в просторите вселенски. Не се е разпаднала на дребни частици, а продължава да живее в съвършенство, вече живот.
Езичеството, а още повече ведизмът, е трудно да се нарече религия. По-правилно би било да се каже «култура на начина на живот». Велика култура на една живяла на земята високо духовна цивилизация.
На тази цивилизация не й е било нужно да вярва в Бог.
Хората от тази цивилизация познавали Бога.
Хората от тази цивилизация общували с Бога, разбирали мислите на Създателя.
Хората от тази цивилизация знаели предназначението на всяка тревичка, мушица и планета.
Хората от тази цивилизация и днес спят в нашите души. Те със сигурност ще се събудят. Весели, жизнерадостни съзидатели на прекрасна планета, децата на Бога — ведрусите!
Това не са просто думи. Доказателства има колкото искате. Едно от тях е Япония.
Както е известно, в XVI век християните започнали доста усилено да проповядват своята религия в Япония. Обаче, след като наблюдавал резултатите от дейността на християнските мисионери, Тонугава Иеясу, японският управник по това време забранил християнството.
Япония и днес е страна, най-близка до езичеството, със своята национална религия «шинтоизъм».
«Шинтоизъм» в превод означава «път на боговете». Целта на човека според шинтоизма е хармонично да съществува с природата.
И какво? Нима начинът на живот на японците е ужасен и нецивилизован? Нали така се тълкува живота на човека от езическия период. Лъжа. Всичко е точно обратното.
Мнозина японци пишат стихове, трепетно се отнасят към природата. Именно от японската икебана се възхищава целия свят. А увлечението към това изящно изкуство е присъщо не само на професионалните художници-флористи в Япония. Икебана може да се види едва ли не във всяко японско жилище. Особено отношение имат японците и към своите деца. Възрастните полагат максимални усилия да осигурят пълна свобода на детето.
Ще кажете, поети, художници… Но нивото и на японските технологии превъзхожда даже най-развитите страни. С тях е трудно да се конкурират и в областта на електрониката и в областта на автомобилостроенето. А като говорим за съвременна езическа страна ние говорим само за елементи на езичество. Какъв ли тип човек би могло да има при пълна езическа култура?
Ясно е само едно, по ниво на знания и духовност, той значително би превъзхождал съвременния тип човек. Но някому е много необходимо да ни обърква, като ни внушава точно обратното.