Легнах на дивана в моя кабинет, отпуснах се, представих си как се приготвям, после отивам на летището, сядам в самолета, кацам на летището «Ларнака», настанявам се в стаята на познатия хотел. После вземам душ, отивам да се разходя край морето.
Вечерно кафене, местната музика, сутринта плаж, къпане в морето…
Върнах се или се събудих, не знам как по-точно да го кажа… след три дни. И едва можах да се вдигна от постелята, тялото ми, меко казано, отдавна имаше нужда да отиде в тоалетната, но никой не го беше завел там. Освен това то е искало да яде, но никой не го беше нахранил. Станах с усилие, погледнах се в огледалото. Отражението в огледалото не ми хареса. На лицето ми беше израснала тридневна четина, и изражението на лицето ми беше обидено и нерадостно. И много ми дожаля за моето тяло, което се оказа захвърлено за три дни. От всичко случило се аз си направих извод, че тялото на човека е абсолютно безпомощна плът без енергията на второто или може би първото човешко «аз». Но макар и безпомощно, все пак е родно и не бива да се оставя дори заради пътешествие в чуждестранен курорт. Освен това, когато пътешестваш без тяло, усещането уж е пълно, и морската вода чувствах, и топлината на слънчевите лъчи, а тялото не почерня.
Отначало ми беше жал за загубеното в тренировки време. А после успях да използвам с полза за делото възможността да виждам с помощта на второто си «аз» някои все още не случили се събития. Написах по такъв начин няколко сюжета, които ще ви представя тук.
Дайте на децата родина
В Украйна има град Харков. В този град има детски дом. Хубав детски дом: уютни помещения, красив аквариум, голям басейн. Местните власти са се постарали, помогнали и предприемачите. Завеждащият на градския отдел за народно образование показваше помещенията и разказваше, че децата от този детски дом ходят в обикновено училище. Аз гледах през прозореца. Децата се връщаха на групички от училище. Само едно малко момиченце вървеше встрани от другите.
— Това е Соня. Тя е в първи клас, — разказваше ми директорът. Тя винаги върви сама. Смята, че скоро ще я осинови еврейско семейство.
— Защо еврейско, тя не прилича на еврейско дете, косите й са руси, по скоро е украинка.
— Някой в училище й казал, че Соня е еврейско име, значи и тя е еврейка. Соня се съгласила с тази националност и веднага решила, че ще я осинови непременно еврейско семейство. А ходи през цялото време сама, защото смята, че ако върви с групата, то бъдещите й родители може да не я забележат.
Хубав е детският дом в Харков. И в други градове в Украйна има детски домове. И в тях живеят деца. И независимо от това, колко са уютни помещенията в тези домове, децата мечтаят да имат родители, семейства.
И вървеше с делова походка по асфалтирания двор, със сиви пантофки и отделно от групата връстници, мъничката, слабичка първокласничка Соня. И мечтаеше Соня от детския дом…
Минавал ден, втори, после и месеци… Соня още не знаела, че детски приюти съществуват отдавна и в различни страни, и че не всички деца ги осиновяват. Че повечето то тях са обречени да живеят без родители. Не осиновили и Соня.
Все пак животът й се развил нестандартно. По това време група жители от Храков решили недалече от града да построят селище. Успели да получат сто и петдесет хектара земя, и 120 семейства, всяко взело по хектар, решили да започнат да изграждат свои родови имения.
Един парцел накрая оставал безстопанствен и решили да го дадат на някого от детски дом. Така се случило, че изборът паднал върху малката Соня. Закарали момичето с кола заедно с възпитателката на неговия участък. Възпитателката започнала да обяснявана детето:
— Виждаш ли Соня, забити са колчета и е прокарана връвчица между тях. Зад тази връвчица се намира твоята земя, цял хектар. Подариха ти я хората, които тук редом също са взели за себе си по хектар земя и ще засаждат градини и къщи ще строят. Ти, когато пораснеш, също може да си построиш къща и да засееш градина. Земята ти ще те чака.
Момичето се приближило до връвчицата, докоснало я и попитало възпитателката:
— Значи, зад тази връвчица земята е моя и мога да правя всичко, което сама реша?
— Да, Сонечка, това е твоя земя, и само ти можеш да се разпореждаш с всичко, което порасне на нея.
— А какво ще порасне?
— Ами засега, както виждаш, различни тревички растат. Но на съседните участъци, виж, хората вече са посадили ябълки, круши и много други плодни дървета, скоро и градините им ще зацъфтят. И ти когато пораснеш ще решиш къде и какво да посадиш на своята земя, за да бъде красиво както при другите.