Соня се навела и се минала под връвчицата на своя хектар земя, направила няколко крачки покрай връвчицата, внимателно разглеждайки тревата, и всичко, което сновяло в нея и свирукало. Тя стигнала до растящата на нейния участък малка брезичка, докоснала още тъничкия й ствол. Обърнала се към възпитателка и малко развълнувано попитала:
— А дръвчето? Брезичката? И тя ли е само моя?
— Да, Сонечка, и брезичката сега е само твоя, щом расте на твоята земя. Когато пораснеш, ще можеш и друго дървета тук да посадиш, а сега ни е време да тръгваме, скоро е обед и трябва да бъда в групата.
Момичето се обърнало с лице към своя участък и започнала мълчаливо да го гледа.
Онези, които имат деца знаят, че когато играят децата често си строят от разни вещи импровизирани стаи или на село си строят колибки и играят в тях. Не знам защо всяко дете има потребност да се огради от големия свят в свой мъничък, да сътвори свое пространство. В децата от домовете пространството е общо, това пространство дори да е добре благоустроено, им действа угнетяващо.
И Соня, както и другите деца от домовете не е имала никога свое, дори мъничко кътче.
И ето я, стои зад връвчицата, където всичко е само нейно. И тревата, и живите щурчета в тревата, и малката брезичка. Слабичкото момиченце се обърнало към възпитателката. То заговорило. В гласа му се слели интонации на молба и решителност:
— Моля ви, много-много, моля ви, разрешете ми да остана. Вие заминавайте, аз ще си дойда сама.
— Как ще се прибереш от тридесет километра?
— Ще си дойда, — твърдо отговорила Соня, — Ще вървя и ще си дойда. Може и с автобус да пътувам. Моля ви разрешете ми да постоя на земята си сама.
Шофьорът на «Жигули»-то, вече собственик на съседния до Соня участък земя, чул разговора и предложил:
— Нека момичето остане тук до вечерта. Аз ще ви откарам, а вечерта ще доведа и нея.
Помислила възпитателката и се съгласила. Не могла да не се съгласи, защото видяла лицето на стоящото зад връвчицата момиче, което чакало нейното решение:
— Добре Соня, остани тук до вечерта, обеда ще ти изпратя по шофьора.
— Защо да й изпращате. Ние със съседката ще споделим обяда си, — сериозно казал шофьорът на «Жигули»-то, произнасяйки думата «съседка» с уважение.
— Чувал ли Клава, — викнал той на жена си, която се занимавала с обеда на верандата на строящата се къща, — готви обед за четирима, днес съседката ще бъде с нас.
— Добре, — отговорила жената, — за всички ще има. И добавила: — Ти Соня ме викни ако нещо ти трябва.
— Благодаря, — отговорила съвършено щастливата Соня.
Когато колата заминала, Соня тръгнала покрай опънатата между колчетата връвчица. Вървяла бавно, понякога се спирала, присядала в тревата, нещо докосвала с ръчички, пак вървяла. Така обиколила по периметъра целия си участък земя.
После застанала в средата на хектара о огледала всички страни. И внезапно разперила ръчички, се затичала, подскачайки и въртейки се.
След обеда Клава, като видяла колко е уморено момичето от тичането из участъка си, й предложила да поспи на походното легло. Но изморената Соня отговорила:
— Ако е възможно, дайте ми да си постеля някаква стара дреха. Аз ще поспя на моята земя, до брезичката.
Николай поставил сгъваемото легло с матрака и одеялото до брезичката на участъка на Соня. Момичето легнало и тутакси заспало здрав сън. Това бил първият й сън на своята родова земя.
В детския дом възникнал, както отначало на всички се сторил, неразрешим проблем. Соня всеки ден молела възпитателите да й разрешат да отиде на своя хектар земя. Обясненията, че тя е малка, за да пътува сама с автобус, а да я карат възпитателите не могат, тъй като не могат да оставят другите деца, не помагали.
Соня започнала да говори с директора на детския дом. Тя обяснявала на директора, че тя обезателно трябва да ходи при своята земя. Обезателно защото на другите участъци хората вече садят дървета, и скоро при тях и градини ще зацъфтят. А нейната земя като изоставена. На нея няма да цъфне нищо.
В края на краищата директорът на детския дом намерил приемливо решение и казал:
— Сега, Соня, е невъзможно да те караме на твоя участък, тъй като освен всичко друго имаш още половин месец да се учиш. След половин месец започва ваканцията, аз ще говоря със съседите на твоя участък и ако те се съгласят да те наглеждат, то по време на ваканцията ще те изпратим за известно време там. За седмица, а може и повече. Впрочем, този половин месец би могла да прекараш с полза за твоята земя. Ето вземи две брошурки, почети. В едната се говори как да се правят лехи, а в другата какви лекарствени растения има. Ако се държиш добре, ще ти подготвя за ваканцията и различни семена.