А Соня така и проживя цялото лято в палатката на хектара своя земя. Разцъфна в центъра с прекрасни цветя нейната цветна градинка. Поникнаха в зеленчуковите лехи лук, репички и други неща.
През вечерите, когато дните станах по къси, често можеше да се види как блещука в палатката под брезата светлината на фенера. Всяка вечер Соня четеше книжки по народна медицина и все рисуваше в своя албум бъдещето на земята си.
Когато в края на лятото дойде да я вземе старичкия автобус на детския дом, аз помагах на Соня да натовари своите припаси. А имаше какво да се товари. Само билките, които беше изсушила бяха повече от двеста букета. Чувал картофи, три тикви… изобщо напълнихме автобуса. Попитах Соня:
— Е как ще бъде следващата година? Да ти запазя ли палатката?
— Обезателно ще дойда през следващата ваканция. Още от първия ден ще дойда на моята земя. Вие сте добър съсед чичо Коля. Благодаря ви за доброто съседство!
И ми подаде ръка като възрастна, и тази ръка беше укрепнала. А и самата Соня за това лято не само почерня, но и укрепна, стана по-уверена в себе си.
Тя дойде на следващата година с фиданки на плодни дръвчета, с някакъв разсад и веднага се залови за работа.
Хората от нашето селище на събрание решиха да построят на Соня малка къщичка.
А Зина, жената на предприемача, който беше построил най-голямата вила, настояваше да не е малка.
— Срамно е да се гледат хората в очите. Всички в селището строят къщи като дворци, а единственото дете живее в палатка. Гости идват и си мислят за нас кой знае какво.
Тъй като познавах нрава на момичето и болезненото й отношение към всякакъв вид подаяния, преговорите по повод строителството бяха поверени на мен.
Отидох при нея и й казвам: Соня хората в селището решиха на събрание да ти построят малка къщичка, ти само мястото покажи, където да я разположим.
А тя някак подозрително ме пита:
— Чичо Коля, а колко ще струва тази малка къщичка?
Без да подозирам нищо, аз й отговорих:
— Двеста хиляди, по две хиляди от всяко семейство.
— По две хиляди? Ами че това са много пари. Значи хората ще купят по-малко неща за своите деца. За мен ще се охарчат. Чичо Коля, много ви моля: кажете на хората, че засега не ми е нужна къщичка. Аз и мястото й още не съм измислила. Моля ви чичо Коля, обяснете моля ви на хората…
Тя се вълнуваше и аз разбрах защо. Получавайки своя хектар Соня за пръв път в живота си се беше почувствала независима. Той й замени родителите, той се нуждаеше от нея, и тя от него. С някакво вътрешно чувство момичето усещаше или си представяше, че нейната земя не иска някой чужд да се докосва до нея.
И не дай Боже, някой дори мълчаливо да упрекнеше Соня за нещо, след построяването на къщичката. Собствената й независимост беше по-скъпа за нея от собствената къща.
Започнах да убеждавам другите да не се правят насила никакви подаръци на момичето. А скоро се случи нещо неочаквано. Тичат от езерото покрай Сониния участък дечурлига, а пред всички на бърз велосипед — синът на предприемача Едик. Той през цялото време се присмиваше на Соня, наричаше я дребосък, макар да беше само с една година по-голям от нея.
— Ей, дребосък, — вика Едик на Соня, — все с ландшафтен дизайн се занимаваш, не ти ли омръзна? Ела по-добре с нас да гледаме едно зрелище.
— Какво зрелище? — пита Соня.
— Татко ми сега ще подпали строителната битовка. Гледай. У нас и пожарна кола вече пристигна за всеки случай.
— Защо ще я гори?
— Защото разваля изгледа.
— Но след като тя изгори, на земята дълго няма нищо да расте.
— Защо да не расте?
— Защото всички полезни червейчета и всички буболечки ще изгорят. Аз бях запалила огън до палатката и гледай — на това място сега нищо не порасна.
— Я, какви си наблюдателна, дребосъче. Ами тогава спаси нашите червейчета. Вземи стария фургон, а то баща ми не знае къде да го дене.
— Как да го взема, той е тежък?
— Как? С кран разбира се. Вдругиден ще пристигне един кран. Вятърен двигател ще поставя. Изобщо, вземай го иначе след малко ще има грандиозен огън.
— Добре Едик, съгласна съм да взема вашия фургон.
— Да вървим тогава.
Възрастни съседи много дечурлига се бяха събрали до вилата на родителите на Едик. Пожарната беше в готовност. И тогава Едик се приближи до баща си, който отиваше към строителната битовка с бидон бензин,и му каза за неудоволствие на дечурлигата и за радостно изумление на възрастните:
— Тате, не бива да изгаряш фургона.
— Какво значи не бива? Защо?