— Да! Чудесно се наредила, — без да сдържа възхищението си, казал Едик, когато с майка си наближили имението на Соня. Докато хората в селището са влагали всичките си сили в строителството на вили и огради, тя наистина е създавала рай. Гледай мамо, каква ограда от зеленина е отгледала!
— Да видиш градината й само, тогава как ще се възхитиш. Само че малцина допуска тя в своята градина, — отбелязала Зинаида.
Открехнала портичката и извикала силно:
— Соня, ако си в къщи, излез. Соня в къщи ли си?
Врата на къщата — бившата строителна барака — се разтворила, и на стълбите излязла девойка. С плавен жест прехвърлила зад рамо тежката си руса плитка. Видяла Зинаида съпроводена от сина си и бузите й пламнали. Тя закопчала горното копче на блузата, опъната по гъвкавата гръд, и с мека, лека и в същото време грациозна походка слязла по стълбите младата красавица и се насочила по пътечката към портата, където стояли Зинаида и Едик.
— Здравейте лельо Зина. Добре дошъл и на вас Едуард. Ако желаете влезте в моята къща и градина.
— С удоволствие ще влезем, благодаря за поканата, — отговорила Зинаида.
А Едик не казал нищо, дори не поздравил.
— Знаеш ли Соня, — продължавала да говори Зинаида по пътя към градината, — моят син има проблем, операция му предстои. Макар че ще го оперират в Америка, все пак не ми е спокойно някак, нали съм майка.
Соня се спряла, обърнала се и попитала Едик:
— Какво ви боли Едуард?
— Сърцето, — сподавено отвърнал Едик.
— Как така сърцето? — възкликнала Зинаида. — Нали казваше черния дроб, бъбреците. Лъгал си ме значи, да ме успокоиш?
— Не съм те лъгал. Но сега сърцето ми, мамо бие, пипни как силно бие, — и като взел ръката на майка си, я притиснал към гърдите си, — чуваш ли, сега ще се изтръгне и ще се пръсне, ако ти не убедиш тази красавица-девица да се ожени веднага за мен.
— Ама че шегаджия, — засмяла се Зинаида. — майка си едва до смърт не изплаши.
— А аз не се шегувам, мамо — сериозно отговорил Едик.
— Е, щом не се шегуваш, — весело продължила Зинаида, — тогава знай, че при Соня вече половината селище е изпращало сватове за своите синове. Но без резултат: не иска тя да се омъжва. Попитай я защо не иска, не карай майка си.
Едик се доближил до Соня и тихо я попитал:
— Соня, защо не сте се омъжили за никого?
— Защото, — отговорила Соня, — защото чаках теб Едик.
— Ама че шегаджии, да не би на майката да се присмивате?
— Благослови ни мамо незабавно, аз не се шегувам, — твърдо казал Едик о хванал Соня за ръката.
— И аз не се шегувам лельо Зина, — сериозно казала Соня.
— Не се шегувате… Значи и ти Соня… Не се шегуваш?… Щом не се шегуваш, защо лельо ми викаш, а не мамо?
— Добре. Ще ви наричам мамо, — с треперещ глас отговорила Соня и пристъпвайки към Зинаида спряла нерешително.
Не било по силите на Зинаида да осъзнае какво се е случило — разиграват ли я, шегуват ли се? Тя сериозно местила поглед по лицето на Соня и сина си и пак… В един момент тя разбрала сериозността на намеренията на младите и разбирайки това, се хвърлила към Соня и заплакала:
— Соня, Сонечка, дъще, разбрах, вие сериозно.
Потрепвали и раменете на Соня, притиснала се към Зинаида и тя повтаряла:
— Да, мамо, сериозно е. Да, много е сериозно.
После младите, хванати за ръце, бавно и без да забелязват никого наоколо, тръгнали по улицата на селището към имението на семейството на Едик. А отпред вървяла Зинаида. Смеела се и плачела едновременно и непрестанно говорела, притичвайки към всеки срещнат
— Ние отидохме… А те: раз — и се влюбиха един в друг… А аз: раз — и ги благослових… Първо мислех, че се шегуват. А те: раз — и се влюбиха. А аз им казвам… А те на мене — сватбата мамо е днес. Добри хора, как може така? Трябва да се подготвим, трябва официално. Така не е възможно.
Когато приблизително същия кратък разказ чул от нея мъжът й, който излязъл да ги посрещне, предприемачът, бащата на Едик, той погледнал младите и казал:
— Зина, както винаги много говориш. Какво значи това, че е невъзможно днес да се направи сватбата? Ти само ги погледни тези младите. Не днес трябва да направим сватбата, а веднага, сега.
Едик се приближил до баща си и го прегърнал:
— Благодаря ти татко.
— За какво… Благодаря. Какво ме прегръщаш. Трябва да викаме горчиво!
— Горчиво! Горчиво! — завикали събралите се наоколо хора.
Едик и Соня, пред очите на жителите на селището за пръв път се целунали. На сватбата се събрали всички, които били в този момент в селището. Импровизираната трапеза на открито също всички заедно подреждали. Не «бучала» както често се случва на руските запои, а пеела сватбата до дълбока нощ.