Независимо от настояването на родителите, младоженците се заселили не във вилата, подобна на дворец, а в малката къщичка на Соня.
— Разбери, татко, — казвал Едик, — построили сме дворец с различни пристройки на половината хектар. А нямаме такава красота като в имението на Соня и такъв въздух. Половината трябва да се събори.
Предприемачът след това пил цяла седмица. Но за учудване на всички започнал да събаря пристройките. Мърморел си:
— Настроили сме тука глупости, внуците ми няма да поискат да живеят в такива катакомби.
Щастлив бил животът на Соня и Едик…
Стоп! Тук започнах вече да говоря за бъдещето. А то задължително ще е прекрасно. А в настоящето? В настоящето в град Харков има един добър детски дом. Има и момиче Соня в него. Соня вече се учи в трети клас, но няма свой хектар земя, както нямат и Таня, Серьожа, Катя… и стотици хиляди други деца от домовете за сираци. Украинската Рада дори не е поставила въпроса в дневния си ред: дали да дават за пожизнено ползване на жителите на страната си, включително и на децата — сираци, по хектар земя за устройване на родово имение върху него. И Белоруската Дума не го е поставила, И Руската… Ще им простят ли децата?… Ще могат ли сами да си простят днешните депутати?
Зоната на бъдещето
Николай Иванович, началник на изправителната колония със специален режим, казано на обикновен език — затвор, вече пета вечер не напускаше кабинета си навреме. Когато завършваше работния ден, той изключваше телефона и ходеше из кабинета назад-напред потънал в размисъл. Понякога сядаше на бюрото си, вземаше в ръце зелената папка и за кой ли път препрочиташе съдържанието й.
От името на група осъдени граждани, затворници от двадесет и шеста килия, излежаващият наказание по член 93/1 от Наказателния кодекс на Руската федерация, се обръщаше към него с немислимо на пръв поглед предложение.
Осъденият с фамилия Ходаков предлагаше да се вземат за колонията сто хектара изоставена или неизползваема орна земя. Тази земя, да бъде оградена с бодлива тел, да се поставят наблюдателни кули по ъглите, или най-общо, да се направи всичко предвидено за предотвратяване на бягство. На тези сто оградени хектара да работят, занимавайки се със селско стопанство деветдесет затворници. Заявленията на желаещите се намираха в същата папка.
Тези затворници със своите заявления се задължаваха да хранят цялата колония със зеленчуци, като предават за нуждите на колонията половината на отгледаната от тях реколта. Втората половина те молеха да се предава на семействата им. До тук нямаше нищо невъзможно. В различни колонии затворниците работят в производство. В едно те майсторят нещо не много сложно в дървообработващи работилници, в други са организирани шивашки производства и затворниците шият прости неща — грейки и гащета и получават за труда си малка заплата. Заплащането е малко и затова, че трудът им е ниско ефективен.
Тук в папката лежеше предложение: затворниците искаха да се заемат със селско стопанство. Е какво пък, това е възможно. Отплащане с половината реколта е възможно, няма да се налага да се продава, да се реализира продукцията, а после с месеци да се чака превеждане на пари. Но другото…
Затворникът Ходаков от името на другите затворници молеше, стоте хектара да се разделят на участъци по един хектар и всеки хектар да се зачисли на конкретен затворник.
По нататък се предлагаше да се даде възможност на всеки затворник да построи на отделения му участък единична килия.
По-нататък молеха, след изтичането на присъдата, този който иска да остане на своя участък, да получи такава възможност. Не да се взема, а да се купува от него излишъка от реколтата и да се даде възможност да излежалия присъдата си да разшири килията си.
Зелената папка с това предложение или молба беше предадена на Николай Иванович още преди половин година. Освен деветдесетте заявления и текста на предложението в папката лежеше план на бъдещите участъци, красиво направен с цветни моливи. На рисунките бяха изобразени и стражевите кули, и бодливата тел, и контролно-пропускателния пункт.
След първото прочитане Николай Иванович сложи папката в долното чекмедже на бюрото, от време на време в мислите се връщаше съм съдържанието й, но не даваше отговор на затворниците.
Но сега имаше обстоятелство, която караше началника на колонията ежедневно вече пет последователни вечери, интензивно да размишлява върху предложението на затворниците.