Обстоятелството беше следното. От управлението пристигна заповед от следващата година да се пристъпи към разширяване на колонията, да се построят допълнителни килии и да има готовност до края на следващата година да се приемат още сто и петдесет осъдени граждани. Заедно със заповедта пристигна и проект за пристройките към съществуващите здания, съобщаваше се и срока на финансиране. Предлагаше за строителството да се използва труда на затворниците.
Николай Иванович разсъждаваше така: «Финансирането както винаги ще се бави, евтините материали са проблем. Разчетите се правят върху едни цени на материалите, а като се пристъпи към строителство — те вече са други. Трудът на затворниците е слабо производителен. Заповедта е видимо неизпълнима. Но няма как и да не се изпълни. До края на службата ми остават пет години. Стигнах до звание полковник. Двадесет години съм началник на колония и нито едно наказание досега. И ето ти на сега заповед.»
Но не тези обстоятелства бяха главните в разсъжденията на полковника. Зелената папка! Затворникът Ходаков в записката си твърдеше, че при издържането на затворниците по неговия проект ще се изпълни главната задача на подобните заведения — превъзпитаването на престъпниците.
Това, че в съвременните изправителни учреждения престъпниците не се превъзпитават, а по-скоро обратното — стават по-опитни, беше добре известно на Николай Иванович. Иначе нямаше да получават присъди за втори или трети път. Именно това обстоятелство силно гнетеше Николай Иванович, който беше отдал на службата си много сили и време.
Животът си минава, службата свършва, а какво е направил? Излиза, че е отглеждал престъпници.
Зелената папка! Ама че болест. Поне да се беше убедил твърдо, че в нея е изложено неприемливо предложение, но не, нещо вътре в него не му даваше да го отхвърли. Но и да го приеме не му беше по силите. Необикновено предложение, нестандартно.
Сутринта на другия ден, полковникът първо заповяда да доведат при него затворникът от двадесет и шеста килия Ходаков:
— Можете да седнете, гражданино Ходаков, — посочил Николай Иванович стол на влезлия затворник съпроводен от конвой.
Прегледах съдържанието на вашата папчица. Имам към вас конкретен въпрос.
— Слушам ви, гражданино началник, — бързо изговорил затворникът ставайки от стола.
— Седни! — изкомандвал конвоят.
— Седи, какво скачаш като на съд, — спокойно произнесъл началникът на колонията и продължил обръщайки се към конвоя:
— Ти засега почакай навън.
— Значи вие, Ходаков Сергей Юриевич, внасяте такова странно предложение?
— То само на пръв поглед изглежда странно. Всъщност предложението е доста рационално.
— тогава кажете си направо, каква хитрост сте замислили? Условия за масово бягство, ли искате да създадете? Между вашите деветдесет заявления сроковете на излежаване на всеки са между пет и девет години. Значи, свободата искате да приближите?
— Дори и да има хитрост в това предложение, тя не е свързана с бягство, гражданино началник, — затворникът отново станал и за развълнувал, — не сте ме разбрали добре…
— Седни си спокойно. И хайде без «гражданино началник». Казвам се Николай Иванович. Тебе те познавам от делото — Сергей Юриевич. Психолог си бил. Дисертация си защитил, после си почнал бизнес. Присъда си получил за злоупотреба в особено големи размери. Така ли е ?
— Получих присъда… Николай Иванович, в началото на перестройката беше така… Още не си успял да свикнеш с един закон, а вече друг излиза…
— Добре, добре, не за това е приказката сега. Поясни ми замисъла си за тази селскостопанска зона зад бодлива тел, или как да я нарека по друг начин?
— Ще се опитам да обясня, Николай Иванович. Само че ще ми е трудно да го направя поради едно обстоятелство.
— Какво?
Разбирате ли, ние четохме една книжка, «Анастасия» се казва. После и друга книжка, продължение. В книгите се говори за предназначението на човека. За това, че ако всеки живеещ на земята човек вземе по хектар земя и сътвори на него райски кът, то цялата земя ще се превърне в рай. Просто и убедително всичко е казано в книгата.
— Не може и да бъде по-просто. Ако всеки вземе и сътвори, то разбира се, че цялата земя ще се превърне… Само, че вие какво отношение имате?
— Нали казвам: убедително е всичко в книжките. Някой ако ги е прочел набързо, може и да не е разбрал всичко. Но ние имаме време: ние четохме, обсъждахме и разбрахме.
— Е и какво?
— Много хора след прочитането на тези книги ще поискат да вземат земя и да създадат на своята родова земя райски оазис. Те са на свобода, за тях това е достъпно. Ето затова ние решихме; макар и зад бодлива тел, но също да вземе по хектар земя, да работим на него, да го благоустроим… Като наказание — половината, а може и по-голямата част от продукцията да даваме за нуждите на колонията или обществото. Но имаме молба да не се отнема участъка след като се излежат сроковете на присъдите, на онези, които биха искали да останат там.