— И как ще бъде, все така зад бодливата тел, под дулата на охраната, така ли ще доживеете живота си?
— Когато всички излежат присъдите си можете да снемете загражденията от бодлива тел и заедно с вишките да ги пренесете на друго място. На ново място, нови затворници измежду желаещите да изградят свое имение, може да заселите. А ние ще си останем в нашите.
— Аха. А после и на другите като им свършат присъдите, телта с вишките пак на ново място, а те ще си останат в свободните имения. Така ли е?
— Да, така.
— Фантасмагория някаква. Аз ли, началникът на колонията, ще създавам за затворниците райски оазиси? Вярвате ли че това може да стане?
— Абсолютно съм убеден в успеха. Като психолог съм убеден. И със сърцето си го чувствам. Сам преценете Николай Иванович. Ще излежи своите девет години човека, ще излезе на свобода. Приятели няма. Приятелите му са в килии. На семейството си не е нужен. На обществото — също. Кой ще вземе на добра работа бивш затворник? С безработни и без това е пълно, че и с различни професии, на опашка стоят по борсите, а имат и прилични биографии… Никаква работа не е предвидена в обществото за бившия затворник. Пътят е един: да се захване със старото. И се захващат, и пак при вас попадат.
— Да, познавам тази ситуация… какво ми говориш за очевидни неща. Кажи като психолог: защото затворниците, които са прочели тези книжки изведнъж са се променили и са решили да се заемат със земя, пък дори и зад бодлива тел да е?
— Така се открива пред всеки перспектива за вечност. Изглежда че се смята, че макар и килия, но човекът живее. Всъщност него го няма. Той е умрял. Защото пред него няма житейска перспектива.
— Каква е тази перспектива за вечността?
— Нали ви казвам, трудно ми е наведнъж всичко да разкажа, това, което в книжките…
— Добре де, ще ги прочета тези книжки, ще си изясня какво ви е тласнало към такава лирика. После ще поговорим. Конвой, отведи го.
Затворникът Ходаков станал, сложил ръце зад гърба си и попитал:
— Ще ми разрешите ли да ви задам още един въпрос?
— Говори, — съгласил се полковникът.
— Когато разработвахме проекта за тази зона, отчетохме всички инструкции за затворниците. Никакви нарушения на инструкциите в проекта няма.
— Хайде бе, отчели сте… Инструкции… Няма нарушения… Ще проверя.
Отведете го, — заповядал Николай Иванович.
После извикал юриста, предал му папката с думите:
— Вземи. Запознай се и кажи, къде има нарушение на инструкциите в съдържанието, ще ми доложиш след два дни.
След два дни юристът седял в кабинета на началника на колонията. Започнал доклада си с необичайни за юрист уклончиви формулировки:
— Работата е там, Николай Иванович, че от гледна точка на закона и инструкциите регламентиращи издръжката на гражданите в така наречените места за лишаване от свобода, дадения проект не бива да се тълкува еднозначно.
— Ти какво го извърташ пред мен, Василий, като адвокат пред съда? Ние се познаваме от петнадесет години, — Николай Иванович станал от бюрото си. Вълнувал се неясно защо. Разходил се из кабинета, пак седнал:
— Конкретно ми говори, с какво се нарушава закона и инструкцията.
— Конкретно… Ами ако искаш конкретно, трябва да говоря подред.
— Карай по ред.
— Ние строим зоната. В проекта се предвижда изолиране на територията от външния свят. Два реда бодлива тел отгражда стоте хектара земя на зоната. Също, в проекта се предвиждат стражеви кули. Изобщо, охраната на територията съответства напълно на инструкциите. По нататък в проекта се предлага зоната да се разбие на отделни участъци с размер по един хектар и да се прикрепи към всеки участък по един затворник. Какво може да се каже за това? Съгласно инструкциите, ние сме длъжни да учим несъзнателните граждани на труд, да създаваме цехове за прости производства, а също и да изграждаме помощни стопанства и частично да преминаваме към самофинансиране. По закон се разрешава да се създават учреждения, подобни на нашето, със специални условия на стопанска дейност и многоцелево използване на горския фонд. В нашия случай проектът предвижда помощно стопанство, което ще осигурява на нашите подопечни зеленчуци, а е възможно да остане и за продажба. Дотук сме в рамките на закона.