— Не протакай, давай по-нататък. Къде излизаме извън рамките?
— По-нататък се предвиждана всеки участък да се построи отделна килия, в която да живее затворникът, за когото е прикрепено неговото работно място — хектара земя.
— Ето това е, всеки да има отделна килия на своя хектар. Средствата не стигат за нормални легла. А те отделни килии със всички удобства и мебелировка искат. Утопия.
— Може би не си се запознал внимателно с проекта, Николай.
— Какво значи «невнимателно»? Че аз наизуст го помня.
— Не знам, не знам… Тук е приложен чертеж и описание на, така да се каже, вътрешния интериор на тази отделна килия. Всичко е строго по инструкцията. Легло, клозет, стол, маса, лавица за книги, възглавница. Метална врата с «шпионка» и външна брава, решетки на прозореца. Що се отнася до финансирането, тук ясно е казано: всеки затворник сам финансира строежа на своята единична килия.
— Нямаше такова нещо в проекта, когато го разглеждах.
— Не знам… не знам… Виж, има го. И рисунка, и работни чертежи за строителите, и описание.
— Какво значи «има»? Когато ти давах папката да се запознаеш в нея нямаше такова нещо. Ясно си спомням, че нямаше. Тази папка поне десет пъти от корица до корица съм я гледал. А ти… за два дни…
— Аз, Коля. Аз. Само че не за два дни. Те ми дадоха същата папка още преди три месеца. Скоро нанесох някои поправки допълнения и те се съгласиха с тях.
— Защо нищо не ми казал за това?
Но ти само преди два дни ме помоли да си кажа мнението.
— Добре, говори, какво мислиш за цялата тази работа?
— Ами ето това мисля, Николай. Ако този проект бъде осъществен, затворите и лагерите в страната ще намалеят, а престъпността ще спадне. И ти, Николай Иванович, ще влезеш в световната история как най-гениалния реформатор.
— Зарежи историята. Карай по същество. За законността. — Николай Иванович отново станал и закрачил из кабинета.
Юристът се обърнал към замислено крачещия началник на колонията и казал:
— А ти от какво толкова се вълнуваш, Николай?
— Аз ли се вълнувам? Че от какво да се вълнувам? Впрочем… Прав си, Василий. Вълнувам се. Вълнувам се затова, че не знам, как в един кратък рапорт до генерала да доложа за този проект.
— Ето какво било. Значи все пак си решил да го придвижиш? Щом се стягаш за генерала.
— Стягам се. Мислех, че ти ще разкритикуваш проекта и ще ме убедиш да не ходя при генерала. И от плещите ми камък ще падне. А ти, изглежда го поддържаш?
— Поддържам го.
— Значи, се налага да ходя, — някак радостно заключил Николай Иванович, сякаш се страхувал да не би приятелят му да разкритикува съдържанието на зелената папка. Отишъл началникът на колонията до шкафа, извадил бутилка коняк, лимон, две чашки:
— Да пийнем, Василий, за успеха. А ти кога усети съпричастие към тази зелена папка?
— Не веднага.
— И аз не веднага.
— Дъщеря ми учи в юридическия факултет в института. Сега пише дипломна работа. Темата на дипломата й е: «Влияние на престоя на гражданите в местата за лишаване от свобода за изкореняването на престъпните деяния». Даде ми да я прочета. Прочетох, а там написано: «Деветдесет процента от гражданите излежали присъдите си в местата за лишаване от свобода, извършват престъпни деяния повторно. Основните причини за тази обезсърчаваща статистика са следните:
— възпитанието на човека, довело го извършване на правонарушението;
— трудността за адаптиране в обществото след пребиваване на човек в място за лишаване от свобода;
— формиране на престъпен мироглед по време на пребиваването на човека в престъпна среда!»
Представяш ли какво е написала тя, Николай? Излиза,че ние с теб, честно служейки, формираме престъпен мироглед?
— Ние нищо не формираме. Ние действаме по устава, по закона и по инструкциите. Макар че знаеш ли, в мен има някакво неудовлетворение. Все го гонех от себе си. Мислех, че не е за моя ум. А когато се появи тази папка… Половин година мислих. Сега реших — ще отида при генерала. Само дето няколко пъти вече сядам да напиша по-смислен рапорт и все не се получава.
— Нека опитаме заедно. Аз мисля, че главното е да не уплашим началството с оригиналността и необичайността на проекта. Някак по-просто трябва да е.
— Съгласен съм, трябва да е по-просто. А как? След като те искат да бъде оставена за пожизнено ползване земята на всеки един затворник, който е отработил присъдения му срок на поверения му хектар земя.