От различни краища на залата се чули одобрителни възгласи по адрес на столичния професор, на когото и очите не бяха виждали.
Преподавателят от института, който седял зад масата на сцената и мълчал през цялото това време, изведнъж заговорил с умен вид:
— Да, колеги, аз съм се запознавал бегло с тази теория, наистина не помня къде. Науката сега работи в тази посока. Аз мисля, че в това има нещо интересно: тридесет и шест градуса… живата човешка слюнка, наситена с разнообразни живи бактерии… има нещо в това…
— Да, да. Спомням си, — замислено и също с умен вид произнесъл преподавателят от техникума, като си давал вид, че също е чувал нещо, — това е едно от новите направления в заленчукопроизводството. Разбира се науката го обосновава теоретично, но на практика ще трябва да се види…
Седящите в залата затворници отговорили без да се запънат на много въпроси по агротехника. Не винаги били стандартни техните отговори. Но поканените изпитващи вече не бързали да ги отхвърлят, а напротив, слушали ги с интерес.
Когато заместник началника на колонията тръгнал да изпрати преподавателите Николай Иванович останал сам да зад масата пред притихналата зала. Той прелиствал съдържанието на зелената папка, а в залата царяла гробна тишина. После началникът на колонията вдигнал глава, огледал залата и заговорил:
— Ето какво ще ви кажа мъже. Не мие ясен докрай вашият замисъл… Да. Не съвсем… И затова реших… Не знам какво ще се получи. Но ще се опитам да го придвижа пред началството.
Притихналата зала като по команда станала изведнъж и избухнали аплодисменти. Не очаквал такава реакция Николай Иванович също станал. Смутил се неясно защо, но му било приятно и радостно на душата. Но, като се стараел да не излиза от образа на строгия и даже суров началник, той произнесъл:
— Какъв е този шум? Сядайте на местата си, — но сам почувствал че излишната строгост е неуместна и добавил: — а професора от столицата все пак ще трябва да поканите.
Началникът на Управлението на изправителни учреждения генерал Посошков приел Николай Иванович и веднага заговорил по работа:
— Не само на тебе, но и на другите ще им се наложи да разширят своите заведения; някои с пет-десет, други с по сто и петдесет единици. И след година се гответе за приемането на нов контингент. Всички казват, че това е трудно и нереално, затворите вече са препълнени. А аз какво да правя според теб? Имам заповед от министъра: да осигуря приема на шест хиляди затворници допълнително. Но ти ме зарадва Николай Иванович. Значи смяташ че ще си готов в срок за това.
— Да, готов съм. Само че проектът трябва да се промени, аз съм доложил в рапорта си.
Четох, четох. Само че не всичко ми е ясно в твоя рапорт. Искаш да се заемеш със селско стопанство. Похвално. Към всеки затворник да прикрепиш по един участък земя: че какво ти пречи, за какво ти е моето разрешение? Но това, че искаш на всеки участък да строиш отделни килии, изглежда някак странно, нерационално. Построй обща барака, или две. Сутрин под конвой — на работа. И разходите ще са по-малко. Няма да имаш допълнително финансиране за отделни килии.
— Но аз и не искам допълнително финансиране.
— А какво искаш?
— Да се утвърди проекта за единичните килии, общата планировка също.
— А откъде ще вземеш парите за строителство на тези килии?
— Спонсори ще помогнат.
— Странни спонсори имаш. Добре де, нямам време да задълбавам. На проекта ти пиша «Да се доизясни и доработи»… но самият аз ще им се обадя да им кажа да изяснят всичко както трябва и да доработят… без протакане. Това ли е всичко?
— Още един проблем има.
— Какъв?
— Нямам земя, на която да се занимаваме с помощното стопанство.
— Върви при губернатора и искай.
— Ходих при заместника. Разглеждат, но засега само толкова.
Добре, ще помогна. Ще се обадя… Това ли е?
— Тъй вярно.
— Ами действай. Бъди здрав.
Учреждението на Николай Иванович получило земя, двеста хектара, през есента. На отдалечения от населените места парцел, още преди да се разкалят пътищата, успели да положат бодливата тел и петметровите стълбове за оградата. Николай Иванович разбирал, че ако това не се направи през есента, няма да могат да започнат пролетните работи на участъците. А как да се направи това щом два километра преди отделения участък завършва дори междуселския черен път. Не може нито техника за издълбаване на ями за стълбовете да се закара, нито да се закара работна сила до участъка.
Затворниците узнали за проблема. И се обърнали към началника на колонията с предложение: Да копаят на ръка ямите за стълбовете, а двата километра без път да минават пеша в колона под конвой.