— Ще се пропие значи… — разсмял се генералът, с него и всички членове на комисията, — а кучето значи, по цветния аромат… Е браво лейтенанте, находчив сте. И колко бегълци са върнали по такъв начин вашите кучета? — през смях запитал генералът.
— Нито един, — отговорил лейтенантът и много сериозно продължил: — Престъпниците разбират цялата безперспективност на преодоляването на оградата и за пет години не са направили нито един опит за бягство.
Още повече се развеселили членовете на комисията от сериозния вид и заявление на лейтенанта.
— Значи от тази зона за пет години не е имало нито един опит за бягство? — председателят на комисията попитал началника на управлението.
— Да, нито един, — отговорил Посошков
Членовете на комисията явно харесали остроумните отговори на лейтенанта и му задали следният въпрос:
— Кажете лейтенант, ако престъпниците дори не се опитват да бягат от тази зона, то тогава за какво са тези стражеви кули с въоръжени войници?
— За охрана на зоната от външния свят, — отговорил лейтенантът.
— Какво значи за охрана от външния свят? Да не би някой да се опитва да проникне в зоната?
— Тъй вярно, — съобщил лейтенантът. Жените на много от затворниците проявяват желание да живеят с мъжете си в килиите. Някои молят да прекарат в килията лятото заедно с децата си. Но строгото съблюдаване на инструкциите по охраната на затворниците от нашия строг началник на колонията, не допуска подобно безобразие. Тогава отделни несъзнателни жени се опитват с децата си да се промъкнат през зелената ограда или да направят тунел. Но доблестната охрана на зоната не допуска подобни дръзки опити.
Тъй като не разбирал дали сериозно или на шега говори лейтенанта за опитите за проникване в зоната от жени и деца на затворници, председателят на комисията запитал Николай Иванович:
— Наистина ли има такива случаи?
— Да, — отговорил Николай Иванович, — бяха осуетени два опита. При мен постъпиха деветдесет и шест заявления от жени на затворници с молба да прекарат лятото заедно с децата на територията на участъците на техните мъже. Но освен разрешените от инструкцията свиждания не можем да разрешим нищо друго.
— Че какво толкова ги тегли към зоната, че и с децата заедно? — попитал председателят на комисията и добавил: — впрочем, нека господа се поразходим из територията и да погледаме.
— Отворете вратите, — изкомандвал Николай Иванович лейтенанта.
Дървените врати, украсени с резба били бързо отворени и членовете на комисията влезли в територията на зоната и само след няколко крачки, внезапно без да се наговарят спрели.
От прозореца на вертолета зоната приличала на красив зелен оазис. Но тук имало не само красиви пътечки от окосена трева, и не само зелените и разноцветни живи огради поразили членовете на комисията. Нежен аромат на летни цветя и растения обгърнал със своята благодат хората, свикнали на мириса на своите кабинети и столичните улици. Тишината се нарушавала само от птичи песни и жуженето на насекоми. Тези звуци не дразнели, а носели наслада за слуха на хората.
— Трябва да влезем в територията на участъка, — неясно защо тихо, сякаш се боля да не обезпокои някого произнесъл началникът на комисията.
Високопоставените чиновници вървели по пътечката към първата къщичка — килия. Малката дървена къщичка се намирала в метална решетка. Но това се забелязвало само от съвсем близо. Отдалече тя приличала на малък зелен хълм. Увита в разни растения и обкръжена от цветни лехи, тя хармонично се вписвала в околното пространство.
До входа на къщичката, с гръб към приближаващите се стоял човек с бяла фланелка. Затворникът смазвал металната ключалка и енергично я щракал назад-напред. Ключалката поддавала трудно, и увлечен от работата човекът не веднага забелязал идващите хора.
— Здравей Харламич, — викнал му Николай Иванович, — гости посрещай, представи се.
Човекът бързо се обърнал и като видял приближилите малко се объркал, но бързо събрал мислите си и се представил:
— Затворник Харламич, осъден по член 120 от Наказателния кодекс на Руската Федерация на дванадесет години, шест години излежал присъда в килия. В новата зона съм от пет години.
— И какво правехте сега с вратата? — попитал го председателят на комисията.
— Смазвах външната ключалка гражданино началник. Съвсем се е затегнала, скапан метал взеха да произвеждат, бързо ръждясва.
Председтелят на комисията се доближил до вратата към килията, притворил я и се опитал да дръпне ключалката. Но не успял от първи опит. Тогава се обърнал и многозначително поглеждайки началника на управлението генерал Посошков, произнесъл: