— Значи вие твърдите, че всички инструкции за затворниците се спазват? Значи, всички след работа ги заключват в килиите?
Началникът на управлението мълчал. На всички било ясно че металната заключалка е ръждясала и се затваряла трудно защото просто отдавна не била използвана.
Затворникът Харламич разбрал че е подвел началството. И в главата му се понесли мисли:
«Трябваше отдавна да я оправя тази проклета ключалка. Как да им обясня на тези хора, че тя изобщо не е нужна? Никой дори не помисля да напуска зоната, да си остави участъка. Защо да го правя? Къде да отида? Тук му е на Харламич родното място, тук му е Родината. Тук всяка сутрин го посрещат птичи гласове и клоните на посадените от него дървета му махат приветствено всяка сутрин. И козичка завъди — Никита, и десетина кокошки-носачки, и два кошера. И другите си имат нещо свое, малко по-различно но свое, родно стопанство, територия. И ето че подведох началника с тази проклета ключалка.»
Притеснил се Храламич не на шега и заговорил бързо и развълнувано:
— Пропаднах с тази ключалка, гражданино началник. Няма прошка за мене, ако тя донесе беди на моите другари. Само разберете, нека кажа една последна дума. Ето… ще кажа. Целият ми живот се промени… Дори не се промени ами започна едва тук отново. Тук ми е свободата. А там, зад вратите — неволята, там е същински ад. Там на кулите стоят войници, те са за нас като ангели. Молим се ангелите да не пускат тук никакви гадости да проникват…
— Прекъсващият се от вълнение глас на затворника Харламич и смисълът на казаното особено въздействали върху стоящите пред него хора. Жената, депутата от Държавната Дума, влизаща в състава на държавната комисия, изведнъж също, леко развълнувано изстреляла:
— Ама какво сте се хванали за тази нещастна ключалка. Не виждате ли че дъжд е валял нощес? Намокрила се е.
Председателят на държавната комисия погледнал металната ключалка, после жената и се разсмял:
— Намокрила се е? Как се не сетих по-рано? Дъжд е повалял, тя се е намокрила и е ръждясала… А на кулите значи, ангели стоят? — попитал затворникът Харламов председателят на комисията.
— Ангели, — отговорил Харламич.
— Кога изтича присъдата ви?
— След единадесет месеца и седем дни.
— Как смятате да живеете по-нататък?
— Написах заявление за ми удължат присъдата…
— Какво? Как да я удължат? Защо?
— Защото няма свобода там, няма ред в онази свобода. Няма свобода без земя.
— А кой ви пречи като излезете на свобода да си вземете земя и да създадете такова стопанство, само че на свобода? Да създадете семейство?
— Ех гражданино началник, точно това не мога и аз да разбера? Кой ни пречи на нас в Русия да се даде на всеки руснак по хектар земя? Не мога да разбера изобщо. На руснаците ли принадлежи руската земя или не?
— Сега според закона, приет от Държавната Дума, всеки човек може да купи земя, — съобщила жената-депутат.
— А ако нямам толкова пари, че да купя един хектар земя, значи няма да имам и Родина? Така ли се получава — няма и няма да има? А ако Русия е моята Родина, то от кого трябва да си купувам? Излиза така, че сякаш някой е завладял цялата ми Родина, цялата до последния хектар и сега иска откуп от всеки руснак. Бандитски работи се получават някакви. Не е нито законно, нито разбираемо. Ето вие гражданино началник, — обърнал се Харламич към председателя на комисията, — сте генерал, както виждам по лампазите. Тогава освободете нашата Родина от онзи, който я е завладял и иска откуп за нея. Или и вие ще плащате откуп за своето късче Родина?
— Прекрати разговора затворник Халамич, — намесил се Николай Иванович.
Той видял как почервенял белега на бузата на действащия в миналото боен генерал, как се свили юмруците му. Пристъпил генерала към затворника, стояли и се гледали в очите един друг. Гледат се и мълчат. После тихо казал генералът:
— Покажи ми стопанството си русино, — и добавил съвсем тихо, сякаш на себе си; — своето късче Родина зад бодливата тел.
Харламич показвал на членовете на комисията младата градина със завързали плодове по клонките, почерпил ги с малини и касис. Лехи с домати имало, повече от двеста квадрата били засети с краставици. Езерцето изкопано с лопата им показал. До езерцето — акуратно подредени бъчвички.
— А това е главното ноу-хау на Харламич — обяснил на членовете на комисията Николай Иванович, показвайки бъчвичките. — Стои и петдесет литрови бъчви с краставици всяка година осолява. Превъзходна саламура с получава при него, ненадмината. И оригинално запазване измисли. Бъчонката пълни с краставици и саламура, запушва я и я слага в езерцето, под водата. Така се съхраняват до пролетта. Като дойдат закупчици от московски ресторанти, Харламич разбива леда и носи бъчонката до КПП-то, продаваме ги по петстотин рубли на бъчонка. Двеста и петдесет се полагат на Харламич, а останалото е за нуждите на затвора.