— И какъв е доходът ви от всяко стопанство? — попитал един от членовете на комисията.
— Средно около сто хиляди на година, — отговорил Николай Иванович, — но половината, както е по договор, е за работещите на участъците.
— Сто хиляди? — учудил се членът на комисията. — Вие имате всичко сто и осемдесет хектара, значи от тях ежегодно получавате чист доход от деветдесет милиона?
— Да, получаваме.
— Значи излиза, че и затворниците получават по петдесет хиляди на година?
— Да, така излиза.
— У нас в страната има повече от милион граждани, които се намират в местата за лишаване от свобода. Да можеше всички да минат на такова заплащане. И страната щеше да има такъв доход, а и престъпниците, съдейки по всичко, значително биха намалели.
— Да минат… всички? — намесил с в разговора и друг член на комисията, — друг е въпросът. Да не се ликвидира зоната. За какво ни изпратиха тук? Да изясним. Получават с ненормално положение — затворниците живеят в по-добри условия от свободните хора. А тези затворници, какво и да говорим, са престъпници. Какво ще правите Николай Иванович когато дойде срока за освобождаване на тези хора?
Началникът на колонията без да се замисли отговорил:
— Ако имах власт щях да оставя на всеки то тях стопанството му след освобождаването. Бих махнал телта и бих я пренесъл на ново място, бих започнал да изграждам нова зона.
В доклада си до Министерството членовете на комисията съобщили, че не са констатирани никакви нарушения на инструкциите по отношение на затворниците.
— А какво ще кажете за съобщенията, че затворниците живеят в по-добри условия от много свободни граждани? — попитал министърът.
— Трябва да се подобрява живота на свободните граждани, — отбелязал председателят на комисията, — на хората трябва да се даде земя. Не на думи, а на дело.
— Е, това не е в нашите компетенции, — махнал с ръка министъра, — карайте по същество.
— А по същество ето какво: необходимо е да се внедри този опит във всички поверени ни учреждения — твърдо заявил председателят на комисията.
— И аз съм съгласна с това, — подкрепила председателя жената-депутат от Държавната Дума и добавила: — освен това аз твърдо съм решила да внеса в Държавната Дума за разглеждане законопроект за отдаване на всяко желаещо руско семейство хектар земя за пожизнено ползване и за изграждане върху него на родово имение.
Думата приела закона. В единен порив милиони руски семейства започнали да засаждат градини и горички върху своята родова земя. И разцъфтяла Русия…
В кой град се е случило това? Какво? Не се е случило още? Защо? Кой пречи? Кой не дава на Русия да разцъфне?
«Закон за депутатите», «избрани от народа»
Аз разбирах: дядото на Анастасия владее не само невиждани психоаналитични способности, но и конкретна информация за социалното устройство на различни държави. Но доколко конкретно би могъл да познава държавните институции? Нали живее в тайгата; там няма радио, телевизия, телефон. Откъде тогава може да постъпва информация, да речем за органите на властта в нашата държава? От никъде.
Следователно той не владее конкретна информация. И все пак го попитах:
— Знаете ли, че в нашата държава, в Русия, съществува такъв орган — Държавна Дума?
— Знам, — прозвуча в отговор.
— А кой работи в нея, също ли знаете?
— Да.
— За всеки един депутат знаете?
— За всеки един.
— И какви закони се издават също ли ви известно?
— Не само какви издават, но и какви ще издадат — предварително е известно. Е какво пак се чудиш Владимир? Това е най-простичка задача за жрец, тя дори не е интересна.
— Ами учудвам се защото не мие ясно по какъв начин може да знаете за всеки депутат, и за това какви закони ще се издадат от Държавната Дума в близко време? Това е някаква непостижима мистика.
— Никаква мистика няма тук, и задачката си е най-примитивна.
— А можете ли да обясните това явление? Ами, тази информираност.