Ланиер прокара ръка по късата си, черна коса, докато подскачаше със замислено изражение, разпускайки мускулите на краката.
Скоро щеше да се върне обратно в тесния кабинет на административната сграда, с фосфоресциращите екрани на компанелите, по които непрестанно течеше информация за прехвърлянето на средства за различни експерименти, и да се заеме с програмите и разписанията на многобройните научни групи, които непрестанно спореха за място в малките лаборатории или настояваха за повече компютърно време в централния процесор… какво ли пък да каже за претъпканите с информация дискове, които непрестанно изпращаха от втора и трета кухина.
На всичко отгоре беше все по-трудно да се задържа изтичането на информация и руснаците непрестанно се оплакваха от наложения им ограничен достъп.
Той притвори очи. Все някак ще се справи с тези неща. Хофман веднъж го бе нарекла роден администратор и той знаеше, че е права — да се справя с хора, при това брилянтни учени, способни на велики дела, за него това бе като да плува в познати води.
Но имаше и още нещо — дребната скулптура, която го очакваше, скрита в най-горното шкафче на бюрото му. За Гари тази скулптура символизираше безкрайните тайни и чудеса, които криеше в себе си Камъкът. Във вътрешността на миниатюрен кристален блок бе вградено триизмерно и сякаш изпълнено с живот изображение на човек. В основата на кристалния блок, който на височина не надвишаваше дванадесет сантиметра, бе гравирано с изящно изписани букви: КОНРАД КОРЖЕНЕВСКИ.
Преди около шестстотин години Корженевски е бил главният инженер на Камъка.
И всичко започна от там — мислеше си той — от онази чудовищна библиотека, която заплашваше да отнеме разсъдъка му, превръщаше дните му в мъчителни столетия и изчерпваше резервите му от самообладание. Нямаше никакъв начин — поне засега — да бъде избегнато онова, което бе научил — той и още десет души. Скоро щеше да пристигне единадесетият.
Съжаляваше я.
Гимнастическият салон бе на около половин километър от градчето на учените, отвъд което бе опъната телена ограда. Никой не можеше да продължи нататък, ако нямаше зелен пропуск.
Подът на долината бе покрит със ситен, подобен на пясък почвен слой, който бе съвсем сух, но не вдигаше прах. Тук-там се виждаха зелени петна от трева, но в преобладаващата си част първата кухина беше безплодна. Самото градче — всъщност в първата кухина имаше две такива — бе построено по подобие на римски боен лагер — отвън бе заобиколено с широк ров, а сградите се гушеха в изсъхнал храсталак. На всеки пет метра по ръба на рова бяха монтирани електронни датчици. Тези предпазни мерки датираха от времето, когато все още предполагаха, че предишните обитатели на Камъка могат неочаквано да се появят, или дори да представляват някаква заплаха. Предпазни мерки бяха запазени и до днес — както по навик, така и защото никой все още не бе отрекъл напълно подобна възможност.
Ланиер пресече дървения мост, който свързваше двата бряга на рова, изкачи се по каменните стълби и размаха пропуска си към приседналия до караулката войник.
Подмина мъжките и женските помещения, влезе в административната сграда и почука с пръст по бюрото на Ан Блейкли, която в отговор му махна. Вече близо една година Ан бе негова секретарка и главен помощник в административната работа. Тя се завъртя в креслото и посегна към компанела пред нея.
— Гари…
Той поклати глава и избърза по стълбите.
— Дай ми още пет минути — извика й.
Качи се на втория етаж, прекара пропуска през цепката на бравата, натисна миниатюрното копче и влезе. Вратата се затвори автоматично зад него. Гари смъкна фланеления анцуг и облече синия комбинезон, какъвто носеха всички членове на научната група.
Въпреки че кабинетът бе подреден прилежно, той все още изглеждаше претрупан. Бюрото бе ниско, метално, преработено от стар пулт на КАОТ, а в хромираните отвърстия на мониторите бяха подредени навити на руло документи. Над купищата от дискове имаше малка библиотека с истински книги, а встрани бяха струпани цял куп компанели с вградени сигнализатори. По стените бяха налепени карти и диаграми.
От широкия прозорец се виждаха сградите на градчето на учените. На север, в далечния край на безжизнената долина белееше противоположният полюс на кухината.
Гари седна в креслото и подпря крака на рамката на прозореца. Тъмните му очи, декорирани с тъничките бръчици на неизменно присъстващата умора, се загледаха в горния край на полюса, където плазмената тръба изчезваше в стената. Въпреки че светлината от плазмената тръба бе разсеяна, тя пречеше да се различи широкият близо сто метра проход, който преминаваше по цялото протежение на стената и излизаше във втората кухина — на около пет километра над атмосферния слой там.