Но кой можеше сега да мечтае за подобен лукс.
Имаше моменти, когато животът ставаше наистина непоносим. В такива моменти Хайнеман мислеше за своите бивши колеги от Земята — учени, инженери, техници — като за оръдия на самия сатана. Не беше религиозен, но изглежда напоследък дремещата в него привързаност към християнското учение се беше пробудила. Знаеше, че подлага на изпитание търпението на Ленър, ала вярваше, че някъде сред налудничавите видения за апокалипсиса и ангелите на спасението ще открие поне малко утеха, а може би намек, че всичко е било само един Божествен замисъл. И ако наистина някога е бил агент на сатаната — сега той беше на служба при ангелите, при онези, които щяха да превърнат Земята в райска градина…
Ленър се опитваше, отново и отново, да го убеди, че инженерите са отговорни за разрушаването на Земята точно толкова, колкото и за нейното възстановяване. Ако не бяха орбиталните платформи и цялата плеяда от базирани в космоса защитни установки, животът на Земята щеше да бъде изпепелен докрай — космическите оръжия на руснаците и НАТО бяха неутрализирали близо четиридесет процента от изстреляните ракети.
Ала без особен успех…
А колко невинни дечица, старци, животни…
Алчността е заложена във всеки от нас, би отвърнала Ленър.
И както винаги, беше права.
Господарите, на които сега служеше, не бяха ангели, нито пък съвършени. Бяха безкрайно интелигентни, могъщи и разумни, а водачите им бяха лишени от сляпото невежество, което така често бе спохождало земните политици. Но въпреки това се различаваха един от друг, понякога много силно.
И така Хайнеман, придружен от жена си, кръстосваше над Земята, документираше пораженията и се надяваше, че някой ден долу отново ще поникне трева, цветята ще разцъфнат, снеговете ще се отдръпнат и радиоактивното лъчение ще отслабне. Трудеше се, без да щади сили, за да ускори настъпването на този ден.
И беше преизпълнен с вяра към новите си господари, защото осъзнаваше, че се е преродил и то не само веднъж. Още първия ден, когато се върна на Земята, Хайнеман получи тежък сърдечен пристъп.
Лари Хайнеман обитаваше своето второ тяло. А Ленър все го уверяваше, че било по-добро от първото.
Понякога се съмняваше, но наистина се чувстваше по-добре.
Новозеландска вечер, след поредния незабравимо-красив залез. Високо в небето се показа сияещия като фар Шишарк, а недалеч от него мъничките точици на орбиталните квартали, които пресякоха небосвода в обратна посока.
Гари Ланиер излезе от талситовата палатка и забеляза, че Карен Ланиер разговаря с група фермери при оградата на лагера. Преди две седмици фермерите бяха довели децата си в лагера за талситово пречистване — не желаеха потомците им да са уродливи чудовища, или да страдат от късните последствия на продължителното радиационно облъчване. Ала възрастните все още живееха в своя свят на вечни подозрения и недоверие — ето, че митовете за извънземни нашественици и летящи в небесата дяволи, които щели да се появят след съдбовния ден, се бяха превърнали в реалност. Едва след като бременността на Карен напредна те се успокоиха, че си имат работа с нормални човешки същества.
Ланиер все още не беше разказал тяхната история на нито един оцелял земен жител. А и кой ли би могъл да възприеме един толкова невероятен и сложен разказ, когато на дневен ред беше борбата за съществуване, епидемиите по децата, добитъка и самите фермери?
Спря се, бръкнал небрежно с ръце в джобове и се загледа в Карен. Живееха заедно, откакто се бяха върнали на Земята, а преди две години се ожениха. Ежедневието им беше напрегнато, интересно, разбираха се и си допадаха, но…
Все не можеше да намери покой и да се освободи от страховете, наследени от последното десетилетие. Слава Богу, с течение на времето раните в душата му бяха започнали да заздравяват, а белезите от тях да се изглаждат.
Подлагаше се на талситовите сеанси само за да пречисти тялото си — достатъчно бе да го върши веднъж на шест месеца, за да се предпазва от атмосферната радиация. Избягваше талситовата медитация, въпреки настояванията на Олми — предпочиташе сам да разрешава личните си проблеми.