— За това ли е толкова важен Камъкът — заради свободната територия?
— Не — поклати глава Ланиер. — Нямаме намерение да го заселваме. В научната група има петнадесет археолози и те са готови да убият всеки, посмял да предложи нещо подобно. На всеки няколко дни правят открити сбирки — скоро ще имаш възможност да посетиш някоя. Работят денонощно и непрекъснато, откакто пристигнаха тук преди три години. Не позволяват да докоснем нищо, освен в случаите, когато се намеси отделът за сигурност, или аз самият издам заповед. Дори тогава си имаме страхотни ядове.
Патриша кимна на тримата войници, които я посрещнаха широко ухилени, а един дори вдигна визьора на шлема си за да изрази почитанията си. Радиото в караулката изпращя. Офицерът влезе за да отговори на повикването. Патриша не чуваше отсрещната страна, но дежурният отвръщаше на руски.
— Готова бях да се закълна, че са американци — рече тя.
— Такива са. Но при Хуа Линг и на южния полюс работят руснаци.
— И нашите войници говорят руски?
— Този специално говори. Както и още три-четири езика. Подбирали сме само най-добрите.
— Има ли някой тук, който да не е малък гений?
— Избягвали сме каквито и да било случайни попадения. Не можем да си позволим подобни грешки. Всеки е натоварен с две, дори три задължения. — Той се настани на шофьорското място. — Когато се приготвиш можем да тръгваме към моста. Чака ни библиотеката.
— Готова съм — отвърна Патриша и седна.
Излязоха на широкия, четирилентов мост, а стоманените шипове на гумите тракаха по асфалта. Патриша бръкна в джоба и извади компанела. Клавиатурата бе само от десет бутона — удобна предимно за стенографиране. Патриша написа:
„Атмосферни условия — непроменени от доста време. Небето е ясно. Пейзажът е изумителен. Местността изглежда равнинна, а после, малко над хоризонта (поглед на север) се вдига рязко нагоре, като че оформя склоновете на дълбока долина. Отделните подробности в кухината се виждат като през лятна омара“.
Тя пусна обратно записа на малкия екран и провери за грешки. Беше се научила да води записки на компанела още в колежа и го предпочиташе, пред обикновения бележник. А и както изглеждаше, хартията бе твърде скъп лукс на Камъка, та всички използваха електронни бележници.
Стигнаха първото широко кръстовище и Патриша продължи да пише:
„Улиците са широки над петдесет метра и по средата са разделени със зелен пояс, в който вероятно са били засадени дръвчета и трева. От всяка страна има по две платна. Повечето растения имат доста повехнал вид. Повреда в системата за поддържане на насажденията — или е изключена? От двете страни на улицата витрини — всички прозорци изпочупени. Просторни работни помещения, офиси — открити. На една от витрините — човекоподобен манекен. С дълъг врат. Без дрехи.“
Над един от магазините, може би бижутерски, забеляза надпис. „При Цезар“ — прочете тя. Изписано бе на латиница, но от другата страна същият надпис го имаше и на кирилица. Някои от магазините бяха украсени с ориенталски йероглифи — китайски, или японски. Други имаха виетнамски, или лаоски обозначения.
— Божичко — изпъшка тя. — Все една съм си в Лос Анджелис.
Имаше нещо странно и неуловимо на пръв поглед във вида на всичките тези редици от магазини. Тя присви очи, опитвайки се да различи несъответствието. — Чакай малко — заговори Патриша и Ланиер намали скоростта. — Искали са да го направят старомоден, нали? Искам да кажа, като в някои от големите градове на Земята, където има подобни квартали, построени в архаичен стил.
— По-добро заключение досега не бях чувал — похвали я Ланиер. — Да си призная, досега не бях обръщал особено внимание на този район.
— Малко съм объркана, Гари. Ако Камъкът наистина е бил построен преди повече от хиляда години, тогава как ще обясниш всичко това?
Ланиер зави и спря камиона по средата на улицата. Той посочи една масивна и мрачна на вид сграда в северния край на обширна зелена площ.
— Това е една от библиотеките — по-точно една от двете, които изследваме в момента. Всички останали са затворени.
Патриша прехапа устни.
— Нормално ли е да съм толкова притеснена? — попита тя.
— Сигурно. Аз също щях да съм.
— Искам да кажа… — тя се поколеба. — Защо трябва да ходя там? Аз съм математик. Не съм инженер, нито историк.