Римская, макар на външен вид печален и съкрушен, продължава своята работа и дори допринесе много в работата на изследователите. Той вярва, че е открил дефиниция на информацията: според него това е потенциалът, който съществува между всички измерения с близки хронологични и линии и пространствени измерения. Информацията съществува там където се пресичат времето и пространството, а когато информацията е подредена в степени на познание, които на свой ред могат да бъде прилагани — се ражда разумът.
За да избегна вероятността, някой потенциален читател на този дневник на примитивния човек, да сметне, че тук си прекарваме времето предимно в абстрактни разсъждения, ще добавя, че съм доста заинтригуван от възможностите, които предоставя съзнателното и доброволно преустройство на ума и характера. Разнообразието от емоционални преживявания, на които е способен един оформен наново човешки ум, мислите, които се пораждат от тази промяна и които биха били непонятни за предците…
Говоря за радостта от емоционалното възприятие на „¤“ — знак, с който определям неуловимото усещане, съществуващо някъде между сексуалното и интелектуалното удоволствие — все едно да се любиш с някоя мисъл, или идея. Или пък „&&“ — действителната противоположност на болката, не „удоволствието“, а „предупреждението“ за оздравяване, растеж и промяна. А също и „(^+^)“, най-сложното чувство, открито досега, което познават само подлагащите се на умствено преустройство, възприемащи невероятния спектър от заложени способности за мислене и съществуване.
Така например, все още не съм изучил цялото разнообразие от усещания, свързани с любовта между хората. При това не е необходимо да се ограничавам до една единствена личност, мога да пътешествам из най-различни групи от личности и въпреки това да запазвам своята индивидуалност… не само, че не губя нищо, но се запознавам с безброй оттенъци на човешката обич.
Какъв смисъл да търся някакъв метричен еквивалент на разстоянието, което сме изминали? Какво ще спечели личността на някогашния Павел Мирски, ако се опита да възприеме подобно разстояние? Съвсем скоро, твърдо съм решил, ще събера смелост и ще се присъединя към свободно общуващите личности в Градската памет.
Ала въпреки разнообразните занимания, аз продължавам да тъгувам. Понякога плача за онази безвъзвратно изгубена част от мен, изпитвам носталгия по родната земя, в която не мога и вероятно никога не ще мога да да се завърна. Този плач е така дълбоко, че дори талситовите сеанси не могат да го достигнат… вероятно е заровен под повърхността на една забранена за каквито и да било промени територия, позната като Загадката. Каква ирония, че именно благодарение на това аз все още се чувствам руснак и такъв ще си остана, докато съществува тази неуловима частица от мен!
Докато разделям Загадката със стария Павел Мирски, аз все още чувствам приемственост. Чувствам…
Мечтая за звездите, да, но и нещо повече.
Веднъж, когато още бях съвсем малко момче в Киев, (ако може да се вярва на доста смътните спомени от онова време) попитах моя втори баща колко време ще мине, преди да построим Комунистическия рай. Той беше компютърен програмист, човек с богато въображение. Отговори ми така: „Може би толкова, колкото ТЕ искат. Може би един милиард години.“
„А колко е един милиард години?“ — попитах го аз.
„Ужасно много време“ — рече той. — „Цяла епоха, вечност, време, достатъчно за да се появи и изчезне животът на една планета. Древните гърци са го наричали еон.“
Както научих доста по-късно, в геологията един еон наистина се равнява на един милиард години. Разбира се, древните гърци, измислили този термин, не са били толкова специфични. Използвали са го като указател за вечността, за продължителността на живот на една вселена, а това е много повече от един милиард години. Но освен това е олицетворявал един пълен божествен цикъл.
Аз надживях Комунистическия рай. Надживях края на вселената и може би ще надживея края на още много вселени.
Скъпи мой втори татко, както е тръгнало, май ще надживея самите богове…
Истински еон.
Има още толкова много да науча, очакват ме толкова вълнуващи промени. Като си помисля за това, въздъхвам дълбоко и си повтарям, че наистина съм бил късметлия. И другите също (ако само можех да убедя в това Римская! Но той е така печален.)
Аз наистина съм свободен.
Младата царица Клеопатра 21-ва току що бе изгубила четири безкрайно дълги и досадни часа за да изслуша многострадалните признания на петимата отлъчени конгресмени от сената на Озиринкос. В края на краищата първият й съветник обяви оплакванията им за безпочвени и Клеопатра ги освободи със смразяваща усмивка, като не пропусна да ги предупреди, да не отнасят жалбите си при някоя политическа сила извън Египет, в противен случай ще бъдат прокудени от Александрийската Ойкумения и ще са принудени да се скитосват ни изток и на запад в земите на варварите, или — още по-лошо, в Латиния.