— След минутка се връщам — рече й той. Приближи отсрещната стена, отвори една врата и се изгуби от погледа й. Патриша вдигна капака на прожекционния апарат — дали беше за микрофилми, или за видеокасетки? Екранът на стената бе плосък и черен като ебонит.
Едва сега почувства нещо странно в креслото. В средата на седалката бе монтиран малък цилиндър, който я подпираше неприятно отдолу. Може би на времето креслото е било снабдено с възглавница, която е закривала цилиндъра — или пък само е създавало подобна възглавница.
Патриша огледа редицата от прозрачни кабини и се помъчи да си представи хората, които са седели в тях. Ланиер се върна и тя го посрещна с облекчение. Ръцете й трепериха.
— Настръхнах — призна си тя с вяла усмивка.
Той й подаде малка книга, обвита в млечнобяла пластмаса. Хартията бе тънка и доста здрава. Беше написана на английски — но шрифтът бе доста странен. Погледна заглавието.
— „Том Сойер“ — прочете тя. — От Самюел Лангхорн Клеменс, Марк Твен. — Датата на публикуване бе 2110 г. Тя затвори книгата, остави я и преглътна мъчително.
— Е? — попита тихо Ланиер.
Тя го погледна и се намръщи. После изведнъж лицето й светна. Отвори уста да заговори, но се отказа.
— А се чудеше защо имам толкова изморен вид — каза Ланиер.
— Така е.
— Сега вече разбираш ли?
— Заради тази… библиотека.
— Донякъде — каза той.
— Тя е от бъдещето. Камъкът идва от нашето бъдеще.
— Все още не сме напълно сигурни.
— И затова съм тук… за да ви помогна да разберете как е дошъл.
— Има и други загадки, също толкова мистериозни и може би те всички са свързани помежду си.
Тя отвори книгата.
— Издадена от „Грейтър Джорджа Дженеръл“ съвместно с „Харпър Пасифик“.
Ланиер се пресегна и взе книгата от ръката й.
— Засега ти стига. Да излезем навън. Време е малко да си починеш — можем да слезем в караулката.
— Не — каза тя и затвори очи. — Искам да продължим.
Ланиер излезе да остави книгата, после я поведе към приземния етаж.
— Входът за метрото е през две улици от тук. Ако искаш да се поразходим. Движението успокоява мислите.
Двамата поеха към близкия край на парка и Патриша плъзгаше поглед по сградите, надписите и витрините, осъзнавайки, че от тук нататък ще й е все по-трудно да възприема фактите.
Минаха покрай една блестяща арка и се спуснаха надолу по стълбите към входа на метрото.
— Нали каза, че Камъкът идвал от бъдещето — заговори Патриша.
— От нашето бъдеще — поправи я Ланиер. — Но може да не е от нашата вселена.
Кожата й беше необичайно топла. Тя премигна учестено, без да знае, дали ще се засмее, или ще заплаче.
— По дяволите.
— И аз реагирах така.
Стояха на широка платформа, пред покрита с орнаменти от прозрачни кристали стена. От тавана висяха табели с надписи и стрелки: „Централен Възел, линия 5“; „За Александрия“; „Сан Хуан Ортега, линия 6, 20 минути“. Имаше и познатите ебонитово-черни екрани.
Патриша почувства, че й се вие свят. Реалност ли беше всичко наоколо, или продукт на пренатоварения й ум?
— Внимавай — предупреди я Ланиер. — Камъкът взе да те хваща.
— Така е. Уф. Да внимавам да не се вкаменя.
— Следващият симптом е депресията. Дезориентация, фантазии, депресия. Поне аз минах през това.
— И ти ли? — тя сведе поглед към белите плочки под краката й.
— Най-много след пет минути влакът ще дойде.
— Оправих се вече — промърмори Патриша. Не си вярваше много, но пък от друга страна беше изпитвала нещо подобно преди някои от по-тежките изпити. Преживяла го бе и сега щеше да го преживее. Трябваше. — Питах се, дали има по-добър начин да се втълпи идеята за Камъка на някой новопристигнал. Начинът, който сте избрали, ми се струва доста рискован.
— Опитахме и други.
— Не стана ли?
— Във всеки случай, нямахме по-добри резултати. Понякога по-лоши.
Откъм тунела ги блъсна въздушна стена. Патриша надникна от края на платформата, опитвайки се да определи принципа, който използва подземната железница. Подът на канала беше съвсем гладък, не се виждаха никакви релси.
От тунела със свистене изскочи огромна алуминиева стоножка без прозорци на предната кабина и се понесе край тях, озарена от зеленикаво сияние. В първия вагон стоеше изправен часовой в познатия черен комбинезон, въоръжен с лазерна пушка и препасал тежък кобур с пистолет.
— Господин Ланиер — поздрави той и отдаде чест.