В слушалките изпращя гласът на наблюдаващия офицер, който нареди на четиримата защитници да положат оръжието и да легнат.
— Вашият шлюз е обезвреден — добави лаконично наблюдаващият. — Чудесно се справихте, подполковник… продължавайте.
Мирски и тримата му помощници приближиха предпазливо макета. Защитниците лежаха в праха, съвсем неподвижни, ако се изключат трепкащите цифри върху миниатюрните дисплеи на разположените в раниците животоподдържащи системи. Мирски намигна на един от тях през прозрачната част на визьора. Другият го следеше с празен поглед, изглежда хич не му беше до закачки.
— Другарю подполковник, — повика го един от хората му. — Погледнете през рамо — ориентировка два часа.
Мирски се извърна и проследи посоката, в която сочеше с ръкавица повикалият го.
Като тлеещ облак в небето точно над лунния хоризонт се бе появил Картофът.
Сякаш беше обречен непрестанно да му сочат тази проклета точка в небето — Ефремова, преди три години, сега отново.
— Да, виждам — кимна Мирски.
— Заради него тренираме, нали, другарю подполковник?
Мирски не отговори. В разговора се намеси наблюдаващият и нареди да прекратят безсмисленото дрънкане.
— И звездите имат уши, ефрейтор — допълни Мирски. — Хайде да приключваме със задачата. Имаме час по политическа подготовка. — Ефрейторът срещна погледа на Мирски и направи презрителна гримаса, но премълча.
Четири часа по-късно, докато си почиваха в техния бункер, наблюдаващият мина между хамаците, поздрави победителите в учението и раздаде писма от Земята. Всички получаваха писма, не само от близки и роднини, но и от партийни звена по селата и фабриките. Накрая наблюдаващият спря пред хамака на Мирски.
— Има само едно писмо за теб другарю… полковник — каза той и му подаде плътен, дебел плик. Мирски пое плика и погледна изненадано наблюдаващия.
— Отвори го.
Той разкъса внимателно горния край и отвътре изпаднаха пет листа, изписани на машина.
— Ето ти и повишението — прошепна Мирски, все още невярващ в случилото се.
— Както и нови заповеди, полковник — добави наблюдаващият. — Другари, някой от вас интересува ли се къде ще бъде назначен полковник Павел Мирски?
— Къде? — попита един сержант.
— На Земята — съобщи Мирски.
— На Земята, значи! — повтори наблюдаващият. — Изкарал си четири поредни курса за обучение на Луната. И сега се връщаш долу.
Останалите ги гледаха леко засмени.
— В Индийския океан — добави Мирски. — Очаква ме нов курс — този път за батальонен командир.
— В Индийския океан — повтори със същия многозначителен глас наблюдаващият като посочи с пръст пода — под който се намираше земния диск, а после вдигна двете си ръце и кимна към тавана.
Останалите избухнаха във възторжени възгласи и заръкопляскаха.
— Най-сетне ще имаш звездите, за които толкова си мечтал, другарю полковник — добави наблюдаващият и му стисна ръката.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Последната част от четвърта кухина се изниза бързо зад прозорците на влака, мярна се някакъв горист хълм и малки езера, от които стърчаха скали.
— Линията свършва в шеста кухина. Там ще се срещнем с Джоузеф Римская и някои членове на китайската научна група.
— Римская? Имах преподавател със същото име в УКЛА.
— Благодарение на него си тук. Той те препоръча.
— Но той напусна университета и отиде на работа в Бюрото по математика и статистика.
— Във Вашингтон се е запознал със Съветника — добави Ланиер.
Римская им водеше семинарите по специална математика. Патриша не го харесваше, беше едър, грубоват мъж, с червеникава брада, гръмогласен и догматичен човек, професор по политическа икономия и експерт по статистика и информационната теория. Взискателен като преподавател, Римская по нейно мнение бе лишен от интуицията, която помагаше на учения при сложни научни изследвания. За нея той си оставаше типичен представител на академичните среди — енергичен, непреклонен към грешките, но и лишен от въображение.
— Какво търси тук?
— Съветникът го смята за особено полезен.
— Специалността му е статистическа теория на поведението на масите. Това е по-скоро част от социологията.
— Точно така — кимна Ланиер.
— Тогава…
Ланиер махна раздразнено с ръка.