— Помисли, Патриша. Къде са отишли предишните обитатели на Камъка? Защо са отишли там, как са отишли?
— Не зная — отвърна притихнало тя.
— Ние също не знаем. Поне засега. Римская е ръководител на социологичната група. Може да се окаже особено полезен.
— Все ми се струва, че така се подхожда към проблема отзад.
— Прояви малко търпение, също като мен — посъветва я Ланиер.
Патриша сведе глава.
— Не мога да ти обещая — рече тя. — Освен това, ще те помоля да не отвръщаш така заядливо, когато задавам неудобни въпроси.
— Добре, само не приемай нещата лично — съгласи се Ланиер.
И той е под напрежение, помисли си тя. Какво пък, на мен да не ми е лесно. Нима може човек толкова бързо да привикне към невероятни неща като библиотеката… или самият Камък? Освен това, сигурно има още толкова много…
Кой знае защо си представи, че в седмата кухина я очаква дълга редица от черни дъски, пред които са се подредили разрошени математици и си блъскат главите над какви ли не нерешими проблеми. А от огромния висящ в небето екран ги следи Съветникът — като някакво божество. Ланиер беше неговото превъплъщение.
— Римская е наполовина руснак — продължи Ланиер. — Баба му е била емигрантка. Говори перфектно руски. Понякога го използваме за преводач.
Влакът се носеше все по-бързо и внезапно пред тях се изправи стената на северния полюс на кухината.
В петата кухина бе далеч по-тъмно, отколкото в предишните. Горните слоеве на атмосферата в цилиндъра бяха скрити от ниски, мрачни на вид облаци, които поглъщаха светлината от плазмената тръба. Под облаците се простираше пейзаж достоен за вагнерова опера — голи планини, лъскави като антрацит. Далеч по-нататък, към средата на кухината, върховете на планините изглеждаха още по-назъбени, обсипани с раздробени отломки и насечени от хоризонтални тераси.
— Какво, по дяволите, е това? — попита тя.
— Нещо като отворена мина, доколкото ми се струва. Нашите двама геолози — вече се запозна с Робърт Смит, той е единият — та те смятат, че докато предишните обитатели са изкопавали отвътре Камъка, са оставили петата кухина недовършена. За да черпят от нея суровинен материал. Така и станало, а това, което виждаш, са последиците.
— Направо като сцена от някой стар филм на ужасите — добави Патриша. — Не ти ли се мярва някъде там и замъкът на граф Дракула?
Известно време мълчаха, докато влакът прекосяваше един тунел в шеста кухина. Постепенно скоростта му намаля, а отвън се появи слаба светлина.
— Краят на линията — обяви Ланиер и стана.
Последната гара бе издълбана под земята, с платформа от червеникав бетон и стени от черна астероидна скала. Платформата бе разчертана със светещи линии, сякаш по нея са се подреждали дълги опашки.
— Това е станцията на работниците — каза Ланиер. — А след преустрояването на шеста кухина е било отправен евакуационен пункт. Приблизително, преди шестстотин години.
— От колко време е изоставен Камъкът?
— От пет века.
Пресякоха платформата и приближиха помещение с прозрачни стени, от които се разкриваше прекрасна панорамна гледка към шестата кухина.
Подът на долината бе изпълнен с гигантски инертни механични форми, цилиндри и кубове, купища от кръгли плоскости, наредени една върху друга, които напомняха на някакъв чудовищен пулт за управление. Зад последната сграда започваше дълга редица от цилиндрични резервоари, която се скриваше зад далечна стена. Стената бе висока най-малко сто метра, а диаметърът на цилиндрите бе поне петдесет. Ниско долу, под нивото на гарата и между редиците от цилиндри имаше тясна и дълбока клисура, в която блестеше вода. По двата края на канала се простираха тръбопроводи, завършващи в помпена станция с исполински размери. Над всичко това бяха надвиснали черни буреносни облаци, от които се сипеше дъжд, примесен с едри парцали сняг. Долавяше се някакво далечно пулсиране, по-скоро с усет, отколкото със слух, като инфразвуково туптене на движещи се планини или стържене на дълбоко морско дъно.
Патриша вдигна глава и различи в процепа между облаците далечната страна на кухината, която също бе натъпкана с подобни на вид странни и непонятни машини.
— Нито една движеща се част в цялата долина, ако изключим някои детайли на помпения механизъм — каза Ланиер. — Строителите са разчитали на предварително програмиран цикъл от атмосферни промени. Дъждът отнема топлината, спуска се в канала или в други водни резервоари, откъдето се изпарява, отнася топлината нагоре със себе си, а системата за поддържане на атмосферата я отвежда, все още не знаем как и къде.
— И какъв е смисълът на всичко това?