Патриша се оглеждаше смутено между тях. Чувстваше се не на място, все още не беше готова да се среща с нови хора, да създава взаимоотношения.
— Трябва да покажем на Патриша и седма кухина — обади се Ланиер. — Освен ако не иска преди това да си почине.
— Не — поклати твърдо глава Патриша. — Искам още днес да изгледам филма докрай.
— Ето това се казва жена — похвали я Фарли. — Смела до припадък. Виж, на това съм готова да се възхищавам. Чанг е същата. Дзи Ми — тук го наричаме Късметлията — е доста мързелив.
— И тя е същата като професор Римская — безскрупулни робовладелци — оплака се Чанг. Английският й е не беше така гладък като на другите. Тя извади два навити на руло дъждобрана и ги подаде на Ланиер и Патриша. Облякоха се и излязоха на дъжда.
Миришеше на влага, озон и метал. Дъждът бе отслабнал, не се виждаха и парцали сняг. Водата шуртеше по водосточните тръби, събираше се в канавките около пътя и изчезваше в един от близките резервоари. Патриша надникна в него, но видя само непрогледен мрак.
Камионът, който ги очакваше на шосето бе досущ като този, с който Ланиер я бе разхождал из първа кухина. Фарли предложи на Патриша седалката до шофьора, а останалите се настаниха отзад, като разблъскаха кашоните с прибори, за да си направят място. Фарли даде газ и камионът се понесе напред.
Пътят се виеше между цистерните, подредени в гигантски комплекси, а през мъглата изплуваха и се скриваха огромни, неясни очертания. Фу Дзи се наведе напред между седалките.
— Шосето прилича на асфалтирано, но не е. Това е астероидна скала, само че металът е извлечен и заменен с мазут. Изключително здрава настилка, няма никакви пукнатини. Интересно, кой ли ще се сети да го патентова?
Странно, но мъглата й действаше успокояващо. Сякаш се намираше във вътрешността на скъпоценен камък с помътнели стени. Дъждът се усили и тропащата по покрива на кабината вода — в комбинация с топлия въздух, който лъхаше от вентилатора — създаваше приятно усещане за уют, все едно, че си седеше в къщи пред телевизора и гледаше някакъв филм.
Малко по-късно приятното усещане я напусна. Ланиер я наблюдаваше внимателно. Тя срещна погледа му, после изви глава встрани. Защо всички я смятаха за толкова важна? Какво можеше да направи, изправена пред цялата тази монументална загадка?
Дори само размерите на всичко, което виждаше около себе си, бяха в състояние да парализират мисълта й. Когато разглеждаше далечната стена в пролуките между плътните облаци, струваше й се, че е на борда на совалката и навлиза в земната атмосфера.
Камионът се изкачи на магистралата и само след двадесет минути прекоси долината. Скоро наближиха и познатата вече арка, вдигната над входа на тунела. Фарли включи светлините и тунелът ги погълна.
След лошото време в шеста кухина, ярката светлина на плазмената тръба бе особено приятна.
— Още малко и току виж сме чули песента на птиците — възкликна Патриша.
— Де да можеше — подхвърли Фарли. Спуснаха се по рампата. Пътят пред тях бе прав като стрела, платното бе по-тясно от магистралата в шеста кухина, но покрито със същата настилка. От двете страни, в продължение на няколко километра се виждаха само пясъчни хълмчета, увенчани отгоре с корони от повяхнала трева. Недалеч се мяркаха и редки горички от ниски, превити дървета. На запад, където подът на кухината се извиваше нагоре, Патриша забеляза езера и дори една река, която сякаш извираше от проход под тунела за шеста кухина. Облаците бяха останали зад тях. Пейзажът изглеждаше непроменен, докъдето й стигаше погледът. Плазмената тръба се появяваше в центъра на стената между шеста и седма кухина и продължаваше по-нататък като пътеводна светлина.
Патриша долавяше съвсем ясно нетърпението на околните. Всички очакваха да видят реакцията й.
Реакция на какво? Всъщност, на пръв поглед, за разлика от предишните, кухината не се отличаваше с нищо особено. Неусетно я завладя напрежение. Какво толкова трябваше да каже?
Ланиер я докосна леко по рамото.
— Какво виждаш? — попита той.
— Пясък, трева, езера, дървета. Река. Няколко облака.
— Погледни право напред.
Тя погледна. Въздухът бе кристално чист. Видимостта бе най-малко тридесет километра. Въпреки това отсрещният полюс не се виждаше така ясно, както напречните стени в предишните кухини. Тя присви очи и се опита да проследи плазмената тръба до мястото, където би трябвало да завършва.
Тръбата не свършваше. Тя продължаваше, макар с отслабваща светлина и се сливаше накрая с хоризонта.
Разбира се, за един наблюдател, намиращ се на плоска повърхност — каквато представляваше дъното на цилиндъра, в посока успоредна на оста — хоризонтът трябваше да е разположен много високо…