— Блокира — докладва той малко уплашено. Беше съвсем сигурен, че упражнението ще приключи веднага щом влезе през люка, а люкът трябваше да се задейства безпогрешно, нали, по дяволите, бе дело на надеждната американска технология!
— Освободи тръбата. Вероятно не е разположена правилно.
— На място е! — упорстваше Мирски.
— Майор…
— Да, слушам! — Той отново вкопчи пъхнатите си в плътни ръкавици ръце в тръбата. Но този път забрави да закачи скобата на крака, тялото му заплува бавно назад и бяха изгубени нови, безценни секунди, докато се издърпа обратно. Зацепване. Удар. Откачване. Никакъв резултат.
Водата го притискаше в гърдите, беше студена, а наведеше ли глава, проникваше през клапата в шлема и обливаше врата му. Без да иска погълна малко от студената течност и се задави. Така му се пада. Другарю полковник, имайте малко милост, аз се давя!
— Завърти я — обади се гласът на полковника.
Той се пресегна с натежалите от водата ръкавици, сграбчи хлъзгавата повърхност на съчленената с входното отвърстие тръба и я завъртя встрани. Водата нахлуваше през ръкавите и пръстите му бяха изтръпнали и съвсем безчувствени. Той натисна отново.
Скафандърът вече не плуваше като в безтегловност. Тялото му бавно потъваше надолу. Дъното на резервоара бе на тридесет метра под него и всичките трима леководолази бяха изплували с Орлов. Никой не можеше да го спаси от бавното потапяне, ако не успее да се добере сам до люка на съветския механизъм за скачване. Но това означаваше да поеме веднага…
Не посмя. От малък мечтаеше за звездите, а позволи ли сега на паниката да го завладее, те ще си останат все така недостижими. Той изкрещя отчаяно и блъсна с ръкавица заклещената тръба, а от резкия удар почувства пронизваща болка в пръстите.
И люкът бавно се раздвижи.
— Значи наистина е блокирал — обади се полковникът.
— Но аз потъвам, дявол да го вземе! — извика Мирски. Той вкопчи ръка в пръстена, който опасваше инсталацията, изплю погълнатата вода и въздъхна. Издишаният въздух излизаше през малка клапа в основата на шлема и Мирски съвсем ясно чуваше бълбукането на достигащата до него вода.
Резервоарът се озари от ярка светлина. Металните инсталации за скачване лъщяха през него в белезникаво сияние. Той почувства, че нечий ръце го подхващат под мишниците и зърна с крайчеца на окото си през запотеното лицево стъкло другите трима кандидат-космонавти. Отблъснаха се от подводния комплекс за скачване и бавно се понесоха нагоре и все по-нагоре, където го очакваше прелестното небе на неговата родина.
Седяха на специална маса, малко встрани от останалите близо двеста кандидати. За обяд им сервираха пресни кренвирши и каша. Бирата беше студена и в изобилие, въпреки че бе вкиснала и малко разредена, а в купата на масата имаше портокали, моркови и резенчета цвекло. Но най-вкусен от всичко бе десертът — голяма, метална чаша с ароматен ванилов сладолед — бяха им го обещали преди месеци и ето, че усмихнатата сервитьорка неочаквано го постави пред тях.
След като се наобядваха, Ефремова и Мирски излязоха на разходка в горичката на Центъра за Подготовка на Космонавти, но гледаха да не доближават мрачните стени на така омразния резервоар, заровен дълбоко в земята.
Ефремова беше московчанка, макар че очите й бяха присвити и леко раздалечени, Мирски идваше от Киев, но лесно можеше да мине както за руснак, така и за немец. Но все пак да си от Киев означаваше да имаш известно предимство. Всеки бе готов да симпатизира на човек останал без роден град.
Говореха малко. Знаеха, че се обичат, но не го смятаха за съществено. Освен Ефремова, в отряда за подготовка на космодесантчици имаше още тринадесет жени. Преди да дойде тук, тя бе летяла продължително време на Ту-22м — доста тромави бомбардировачи, които сега се използваха предимно с учебна цел, както и на старите изтребители Сухой. А Мирски постъпи при военните веднага след завършване на училището по инженерна аерокосмонавтика. Всъщност, трябваше да признае, че беше човек с късмет — вместо да го вземат в казармата на осемнадесет, той получи доста добро образование и дори му дадоха стипендия.
Най-високи оценки в инженерното училище получаваше по политподготовка и вече го бяха набелязали като перспективен кадър — смятаха да го изпратят като замполит в една ескадрила в Източна Германия, но после неочаквано го прехвърлиха Бригадата за Космическа Отбрана, която бе създадена едва преди четири години. Всъщност, Мирски научи за прехвърлянето в последния момент и беше направо изумен от невероятния шанс, който му предоставяше съдбата… От малък мечтаеше да стане космонавт.