— Ами аз съм свободна — въздъхна Патриша. — Мога да работя навсякъде.
— В такъв случай потегляте вдругиден — каза Ланиер. — С Патриша имаме още малко работа в библиотеката. — Той незабележимо посочи на Каролсон, че е време да си тръгва. Тя се извини, че е заета и ги остави.
— Втора част на индоктринирането ще започне със следващата смяна — каза Ланиер. — Най-трудната част. Готова ли си за нея?
— Не зная — нещо в гърдите й се свиваше. — Сигурно ще съм готова. Щом оцелях досега.
— Добре. Ще ме чакаш в дванадесет часа на рампата.
ДЕВЕТА ГЛАВА
От конструирането му, преди петстотин години, Аксисград се бе придвижил милион километра навътре в коридора. Олми и франтът изминаха това разстояние за по-малко от седмица, като се носеха с летателния апарат по гладка и издължена спирала около плазмената тръба.
В цялата досегашна история на Шишарк и Пътя никой не беше влизал в астероида отвън.
Вече две седмици Олми и франтът наблюдаваха внимателно новопристигналите и успяха да научат много за тях. Наистина бяха човеци, нещо, което, доколкото знаеше Олми, не беше предвидил дори самият Корженевски.
Значи Шишарк бе затворил кръга. Гешелистите неведнъж бяха предупреждавали за възможни пространствени премествания, но никой всъщност нямаше представа какви ще бъдат тези премествания или резултатите от тях.
След като приключи с непосредствените си задължения към Възела, Олми събра приборите за обработка и записване на информацията и се върна в своя стар дом, в трета кухина. Цилиндричният небостъргач, където бе живяло неговото триадно семейство и където бе прекарал две години от детството си, се издигаше в покрайнините на Шишарк, на около километър от северния полюс. В онези далечни времена в небостъргача живееха близо двадесет хиляди души, главно гешелисти, техници и изследователи, наети на работа по проекта в шеста кухина. Освен това в сградата бяха настанени и стотина надерити, изгнаници от Александрия по нареждане на Възела. Сега естествено небостъргачът беше празен, както изглеждаше, новопристигналите също не бяха го посещавали.
Олми пресече предверието и спря недалеч от информационното бюро, вдигнал изненадано вежди. През широкия панорамен прозорец се виждаше вътрешния двор, където на един пиедестал със светлинни скулптури се бе настанил франтът. Погледнат в рамката на прозореца, франтът сякаш се намираше в някаква разкошна земна градина, като картината се допълваше от изображението на залязващото слънце. Франтът много би харесал гледката, помисли си Олми.
Олми заговори с графиреч на информационния модем в бюрото и получи лично съобщение — апартаментът му беше блокиран, както и всички останали апартаменти в сградата. Никой не можеше да живее и дори да проникне в него, докато не бъде отменена съществуващата забрана.
Заповедта била получена и приведена в изпълнение след като последните семейства надерити са били евакуирани от града. Единствено обществените сгради били оставени отворени, за да могат учените до последния момент да се занимават с изследванията си. Земните пришълци изглежда се бяха възползвали от това обстоятелство и най-вече в библиотеката на Шишарк.
Олми изобрази кодиран правителствен знак и произнесе на глас:
— Упълномощен съм временно да преустановя действието на забраната.
— Потвърждавам пълномощието — отговори модемът.
— Отвори и декорирай апартамент 3-7-9-7-5.
— Какъв декор желаете?
— Същият, като по времето, когато апартаментът е бил обитаван от триадата Олми-Секор-Лиър.
— Вие сте член на това семейство?
— Да.
— Проверявам. Декорацията завършена. Можете да се качвате.
Олми взе асансьора. Докато пресичаше овалния хол пред апартамента, плъзгайки се на няколко сантиметра над пода, той внезапно бе завладян от непознато и неприятно усещане — по-скоро болка по отдавна забравени или изгубени въжделения, по младежките мечти, погазени от грубата реалност на политическата необходимост.
Беше живял толкова дълго, та паметта му сякаш бе изпълнена с мисли и чувства на други, непознати хора. И все пак някои от чувствата все още надделяваха над останалите, а най-трайни следи бяха оставили амбициите. Векове наред бе служил вярно на управляващите гешелисти и надерити, като бе избягвал да се обвързва тясно както с едните, така и с другите, надявайки се някой ден да удари и неговият час.
Номерът на неговия апартамент блестеше в ярка червена светлина в основата на кръглата врата — единственият светещ номер в хола. Влезе и спря за миг, оглеждайки познатата от детството обстановка, погълнат от непосилна носталгия по безвъзвратно изгубеното минало. Мебелите и декора бяха точно както ги помнеше — идеята беше на баща му, който бе пожелал да запазят обстановката от стария им апартамент в Александрия. Бяха прекарали две години тук, очаквайки решение по техния случай, а после семейството им бе преместено в още недовършения Аксисград.