Те бяха последните обитатели на сградата и Олми се бе възползвал от възможността за да изследва на воля запаметяващите дискове и да експериментира в програмирането. Още от детството бе показал интерес и способности към техниката, с което неведнъж бе смайвал своите родители, които изповядваха ортодоксалния надеризъм. А едно нещо, което бе открил в паметта преди повече от пет столетия, бе променило напълно живота му…
Той се настани в небесносиньото кресло на баща си, пред жилищния инфоизточник. В Аксисград на тези източници се гледаше като на нещо безнадеждно остаряло, използваха ги само като антични предмети за забавление и отмора, ала като малък Олми бе прекарал стотици вълнуващи часове пред този пулт. Той проектира някои от собствените си кодирани знаци, после активира инфоизточника и отвори потребителски канал към главния паметблок на сградата. На времето този блок бе обслужвал хиляди потребители, като едновременно бе съхранявал информацията, от която се нуждаеха и бе поддържал в апартаментите им желаната декорация. Сега блокът бе почти празен и Олми имаше чувството, че плува в огромна и черна пустош.
Набра един определен регистрационен номер, придружи го с личен знак и изчака да последва обичайната серия от кодирани въпроси. Докато въпросите се изписваха в пространството пред него той отговаряше точно и правилно.
В пустотата постепенно се оформи нечие присъствие, отначало разпокъсано, печално недовършено, но излъчващо сила и разпонаваемо дори на този ранен етап.
— Сер Инженер — произнесе гласно Олми.
Приятелю. Макар и лишена от тоналност, безгласната комуникация бе достатъчно мощна и ярка. Дори е непълни, личността и присъствието на Конрад Корженевски бяха доминиращи.
— Ето че се завърнахме у дома.
Наистина ли? И колко време е изминало от последния ни разговор?
— Петстотин години.
Аз съм мъртъв все още…
— Да — отвърна тихо Олми. — Слушайте. Има много неща, които трябва да ви кажа. Завърнахме се у дома, но не сме сами. Шишарк е заселен. Дошло е време да се присъедините към нас и…
ДЕСЕТА ГЛАВА
Патриша и Ланиер преминаха през караулката, където провериха пропуските им и влязоха в библиотеката на втора кухина. Нагоре по стълбите пътят им бе осветен от познатите неонови лампи. Спряха на четвъртия етаж, където кабините за четене тънеха в мрак. Ланиер я настани в една от малкото осветени кабини и изчезна между редиците, оставяйки я насаме с неприятното усещане за нечие призрачно присъствие — въпреки, че библиотеката беше съвсем пуста. Когато се върна, беше пъхнал под мишница три дебели книги.
— Това са едни от последните книги, отпечатани за широко разпространение, преди информационната служба да премине изцяло на подчинение на държавата. Не тук на Камъка, а на Земята. Тяхната Земя. Предполагам, вече имаш известна представа що за библиотека е това.
— Антикварна. Музей — кимна тя.
— Правилно. Библиотеката е антикварна и е приспособена за работа именно в тази насока. Когато се запознаеш с библиотеката в трета кухина, ще разбереш колко напреднали са било обитателите на Камъка.
Той й подаде първия том. Шрифтът бе досущ като този от книгата на Марк Твен, но хартията изглеждаше по-плътна и вероятно бе полиетиленова. Тя прочете заглавието: „Кратка история на Смъртта“ от Ейбрахъм Деймън Фармър. Датата на публикуване бе 2135 г.
— По нашия календар ли?
— Да.
— За Малката смърт ли става дума? — попита с надежда тя.
— Не.
— За нещо друго, значи. — Тя прегледа набързо хронологията на събитията, изписана на първа страница:
— От декември 1993 до май 2005 г. — Патриша затвори книгата, но пъхна пръст да отбележи мястото. — Преди да продължа с четенето, бих искала да задам един въпрос.
— Питай. — Той изчака търпеливо, докато Патриша търсеше подходящите думи.
— Тези исторически книги са за някакво бъдеще, което не е нашето, нали?
— Да.
— Но описаната тук хронология съвпада с нашата… и ако въобще става дума за нашето бъдеще… тогава, катастрофата ще настъпи само след месец.
Той кимна.
— И от мен се иска да го предотвратя? Но как? Какво бих могла да сторя, дявол да го вземе?
— Не зная какво би могъл да стори всеки един от нас. Всъщност, немалко хора вече работят по този въпрос. Ако… нека не забравяме това ако… наистина предстои да се случи. Във всеки случай има едно доста съществено обстоятелство, по което вселената на Камъка се отличава от нашата.