Бащата на Ефремова бе някакъв доста важен чиновник в московско министерство. Беше използвал всичките си връзки за да я уреди в Центъра за подготовка, където й предстоеше да се занимава с интересни и безопасни наглед неща, вместо да скита из московските улици, в компанията на прочутите Млади хулигани. Оказа се, че дъщеря му е не само умна, но и доста способна, бъдещето й беше многообещаващо, макар и доста различно от онова, което баща й си бе представял.
С други думи, двамата идваха от светове, които бяха безкрайно далечни и шансовете им да се срещнат, запознаят или дори оженят навън бяха практически равни на нула.
— Погледни — каза Ефремова. — Тази нощ се вижда съвсем ясно.
— Така ли? — Той вече знаеше за какво говори.
— Ето там. — Тя наклони главата си към него и посочи с ръка над широката блестяща лента на летния залез към мъничката светла точка точно над сърпа на Луната.
— Те ще са там преди нас — продължи тъжно Ефремова. — Винаги са първи.
— Не бъди песимист — укори я Мирски.
— Чудя се как ли го наричат — каза тя. — Как ли ще го нарекат, когато кацнат.
— Е, няма да е „Картофът“, със сигурност! — изсмя се Мирски.
— Няма — съгласи се тя.
— Някой ден… — заговори Мирски и присви очи към светлинката.
— Някой ден какво?
— Може би някой ден ние ще им го вземем.
— Мечтател — въздъхна Ефремова.
Следващата седмица в покрайнините на летището избухна двучленна вакуумна камера. Ефремова тъкмо изпитваше нов тип скафандър в едната половина на камерата. Загина на място. Веднага след инцидента ръководителите на центъра очакваха, че от Москва ще им създадат големи ядове, дори предвиждаха наказания, но бащата на Ефремова изглежда бе проявил разбиране. По-добре дъщеря ти да е жертва на прогреса, отколкото член на банда хулигани.
На другия ден Мирски поиска почивка и се измъкна в гората с бутилка контрабандно внесен югославски коняк. Така и не отвори бутилката до вечерта.
След една година завърши обучението и беше повишен. Раздели се с Подлипки и се премести в Звездното градче, където посети стаята на Юри Гагарин — светиня за всички настоящи и бъдещи космонавти. От там го изпратиха в един свръхсекретен лагер в Монголия и после… към Луната.
Но никога не изпускаше Картофа от поглед. Някой ден, знаеше, сигурен беше, ще отиде на него, но не като руски представител в Международния Комитет за Космическо Сътрудничество.
Един велик народ заслужаваше много повече.
Патриша Луиза Васкес отвори вратата на колата и коланът се прибра автоматично. Едва сдържаше нетърпението си час по-скоро да влезе в къщата, където вече цареше трескава подготовка за празника.
— Почакай — каза Пол Лопец. Той положи ръка на рамото й и се загледа към таблото. От стереоколоните в колата бликаха нежните звуци на Вивалди — „Четирите сезона“. — Твоите родители сигурно ще искат да знаят…
— Не се тревожи за това — прекъсна го тя и отметна назад кичур тъмно-кестенява коса. Долната половина на лицето й бе озарена от ослепително яркото улично фосфоресциращо осветление. Тя хвърли поглед на Пол и прокара ръка назад през косата си. Имаше големи, бдителни очи, като на котка, излязла на вечерна разходка.
— Ще видиш, че ще те харесат — продължи тя. — Ти си първият ми приятел испанец, който им водя.
— Говорех за това, че живеем заедно.
— Няма да ги заболи, ако не го узнаят.
— Чувствам се малко неловко. Непрестанно ми разказваше колко старомодни били родителите ти.
— Исках само да те запозная с тях и да ти покажа къде съм израснала.
— И аз исках същото.
— Слушай, като се има пред вид каква новина им нося, едва ли някой ще се притеснява за това с кого живея. Ако пък мама реши да се поинтересува докъде сме стигнали в близостта си, ще оставя на теб да отговориш.
— Страхотно — намръщи се Пол.
Патриша притегли ръката му към лицето си, ухапа го закачливо по дланта и отвори вратата.
— Почакай.
— Какво има пак?
— Още не съм… исках да кажа, нали знаеш, че те обичам?
— Пол…
— Но аз само…
— Тръгвай да те запозная с родителите ми. И се успокой. Стига си се притеснявал.
Двамата затвориха едновременно вратите си, заобиколиха отзад и взеха пакетите с подаръци от багажника. Патриша изтича по тясната пътека към къщата, а в хладния въздух от устата й излизаха облаци пара. Тя изтри крака на изтривалката пред вратата, натисна дръжката с лакът и извика с ясен глас:
— Мамо! Аз съм. Доведох и Пол.
Рита Васкес пое пакетите от дъщеря си и ги остави на кухненската маса. Беше около четиридесет и пет годишна, леко пълна жена, ала дрехите й бяха в пълен контраст с облеклото на Патриша, издаващо рудиментиралите й представи за мода.