— За какво всичките тези покупки? — попита тя и вдигна ръце да прегърне дъщеря си.
— Мамо, откъде изкопа този полиестърен костюм? Не съм виждал такива от години.
— Намерих го в гаража, беше прибран в един плик. Баща ти ми го купи още преди ти да се родиш. И така, къде е Пол?
— Той носи другите пакети — Патриша свали палтото си и пое с удоволствие любимия аромат на захаросани пуканки. На масата в кухнята димеше току що извадения коледен сладкиш.
— Мирише си на у дома — рече тя и Рита се усмихна.
Мъничкото алуминиево дърво в хола беше съвсем голо — по стара традиция цялото семейство се събираше за да подрежда играчките. Газовата горелка в камината пламтеше ярко. Патриша плъзна поглед по висящите от гредите на тавана изкуствени лози с гроздове и се усмихна. Това бе къщата, в която се бе родила. Където и да отидеше, колкото и далеч да отпътуваше, това винаги щеше да си остане нейният дом.
— Къде са Джулия и Робърт?
— Робърт го преместиха в Омаха — извика Рита от кухнята. — Тази година няма да дойдат. Може би ще го пуснат чак през март.
— О — възкликна разочаровано Патриша. Тя се върна в кухнята. — А къде е татко?
— Гледа телевизия.
Пол застана на вратата на кухнята, натоварен с пакети. Патриша се затича да му помогне и постави покупките на пода до хладилника. — Очаквахме, че тук ще е цяла армия та накупихме доста неща.
Рита огледа купищата с покупки и поклати глава.
— Ще го изядем. Очакваме да дойдат семейство Ортиц от съседната къща, поканила съм и братовчед ми Енрике с неговата нова жена. Значи това е Пол?
— Аха.
Рита го прегърна, ръцете й почти не се събираха на врата му. После се отдръпна и го огледа. Висок и слабичък, с тъмно-кестенява коса и светла кожа, Пол твърде малко приличаше на испанец. Но Рита се усмихваше, докато разговаряше с него. Пол умееше да печели доверие.
Тя ги остави и изтича в гостната, където баща й се бе наместил пред телевизора. Не бяха кой знае колко богати и телевизорът им бе близо двадесет и пет годишен ветеран, който се къпеше в розови сияния, когато получаваше триизмерно изображение.
— Татко? — повика го тихо Патриша, като пристъпваше в мрака.
— Пати! — Рамон Васкес се озърна от дивана и на лицето му разцъфна простодушна усмивка. Беше парализиран частично, след удар преди три години и още не можеше да се съвземе от операцията. Патриша седна на дивана до него.
— Доведох Пол — рече тя. — Съжалявам, че Джулия няма да дойде този път.
— Аз също. Но какво да правиш — военни! — Рамон бе служил близо двадесет години във ВВС преди да се пенсионира през 1996 г. С изключение на Патриша, цялото семейство бе забъркано по един или друг начин с Военно Въздушните сили. Джулия се бе запознала с Робърт на една вечеринка в базата преди шест години.
— Имам да ти казвам нещо, татко.
— Така ли? И какво е то? — Стори ли й се, или наистина говорът му се бе подобрил от последния път, когато се бяха срещали? Дано да е така. Искрено се надяваше.
— Дъще! — извика Рита от кухнята. — Ела да ни помогнеш да подредим покупките.
— Какво гледаш? — попита Патриша. Никак не й се тръгваше.
— Новини.
Коментаторът — обвит с ореол като призрак — тъкмо говореше за Камъка. Патриша се заслуша въпреки че майка й отново я повика от кухнята.
„След заминаването на поредната научна експедиция както граждански, така и научни организации настояват за организирането на открит форум. Днес — в деня на четвъртата годишнина от началото на съвместната програма на НАТО и Еврокосмос, Камъкът си остава все така плътно загърнат във воала на тайнствеността…“
Ако това въобще беше новина.
„… Особено недоволство от наложената секретност изразиха руските участници. Междувременно пред Белия дом и около така наречения Син куб в Съмървил се събраха привърженици на планетарно общество, групата Л-5 и Защитници на Междузвездни Контакти за да протестират срещу военното участие и да настояват за пълно разкриване на всички факти и обстоятелства, свързани с Камъка.“
На екрана се появи млад, консервативно облечен и изпълнен с ентусиазъм привърженик. Стоеше на издигнатата пред Белия дом трибуна и говореше, като размахваше разпалено ръце.
„Ние знаем, че това е извънземен обект, знаем че вътре има седем кухини — огромни подземни галерии. Във всяка една от тези кухини е построен град — и тези градове са изоставени — всички, освен седмият. Те не са дело на човека. Има и още нещо — нещо неописуемо, огромно…“
„И какво е това нещо?“ — попита коментаторът.