Говорещият разпери ръце.
„Според нас те трябва да кажат на всички. Каквото и да е, данъкоплатците са длъжни да знаят!“
Говорителят добави само, че както от НАСА, така и от щаба на Космическите сили отказали коментар.
Патриша въздъхна, прегърна Рамон и започна да му разтрива раменете.
По време на вечеря Пол не откъсваше поглед от нея, очаквайки, че ще използва някой подходящ момент за да им каже, но Патриша мълчеше. Чувстваше се малко неудобно в присъствието на съседите и приятелите. Новината бе важна само за най-близките й хора, не желаеше да я споделя с другиго.
Рита и Рамон изглежда приеха Пол добре. Това поне беше един плюс. С течение на времето ще научат и за това, че двамата живеят заедно — ако вече не са се досетили.
Толкова много тайни, толкова много неудобни въпроси. Може би ще бъдат потресени, когато узнаят всичко — дали тя не искаше да бъдат потресени? Струваше й се малко странно, че родителите й могат да я възприемат като жена, която води полов живот. За разлика от приятелите си, тя бе доста консервативна на тази тема.
Знаеше, че някой ден с Пол ще се оженят. Но бяха твърде млади, а и Пол едва ли щеше да й направи официално предложение преди да си стъпи здраво на краката. Или преди тя да го убеди, че може да издържа семейство. Само че й предстояха поне още няколко години работа по нейния докторат.
Ако не се брои естествено заплатата, която щеше да получава от групата на Джудит Хофман. Но тези пари бе решила да влага на тайна сметка и да ги пази докато се завърне.
Когато приключиха с вечерята и всички се събраха около елхата тя повика незабелязано майка си в кухнята.
— Доведи и татко.
Рита помогна на Рамон да се придвижи с неговите алуминиеви патерици и тримата се настаниха около нащърбената дъбова маса, която бе семейна реликва през последните шестдесет години.
— Трябва да ви кажа нещо — започна Патриша.
— Ох, madre de Diоs — възкликна Рита и постави ръка на устата си. Лицето й за миг придоби уплашен израз, сетне се отпусна.
— Какво е то?
— Миналата седмица имах телефонен разговор — каза Патриша. — Не мога да ви разкрия всички подробности, но вероятно ще отсъствам няколко месеца, може би повече. Пол вече знае, но също толкова, колкото и вие. — В този момент Пол си присъедини към тях.
— И кой ти се обади? — попита Рита.
— Джудит Хофман.
— Кой е това?
— Онази жена от телевизията? — сети се Рамон.
Патриша кимна.
— Тя е съветник на президента. Искат да работя за тях и това е всичко, което мога да ви кажа.
— И защо искат тъкмо теб? — попита Рита.
— За да им построи машина на времето — изпревари я Пол. Предишните пъти, когато се беше шегувал по този начин, тя се ядосваше, но сега само вдигна рамене.
Знаеше, че Пол не се интересуваше, а и не разбираше онова, с което се занимава. Всъщност, онези които го разбираха се брояха на пръсти — и сред тях не бяха нито приятелите й, нито нейните родители.
— Поредната откачена теория на Пол — рече тя. — Но както казах, длъжна съм да запазя всичко в тайна.
— Да знаете само какво ми беше през последните дни — оплака се Пол.
— Защото непрестанно се опитваше да изкопчиш от мен истината! — Тя въздъхна, вдигна навъсен поглед към боядисания в кремаво таван, сетне втренчи очи в баща си. — Но ще е невероятно интересно. Освен това никой от вас няма да може да се свързва с мен. Можете да ми изпращате писма на този адрес — тя дръпна тефтерчето с телефонните номера и написа адреса.
— Това важно ли е за теб? — погледна я Рита.
— Разбира се, че е — отвърна вместо нея Рамон.
Но Патриша не знаеше. Дори сега идеята й се струваше налудничава.
След като гостите си тръгнаха тя изведе Пол на късна разходка из квартала. Близо половин час двамата крачеха смълчани под уличните светлини.
— Знаеш, че ще се върна — рече тя накрая.
— Зная.
— За мен беше много важно да те доведа у дома. Да ти покажа Рита, Рамон, къщата.
— Да — рече Пол.
— Мисля, че без тях ще бъда загубена. Толкова много време прекарвам с мислите си, онова, което правя вътре е така различно… и странно за другите. Ако нямам център, местенце, където да се връщам, с мен ще бъде свършено.
— Разбирам — каза Пол. — Имаш чудесен дом. Много харесах твоите.
Тя спря, извърна се към него и му протегна ръце.
— Радвам се.
— Аз също исках да създам дом… център, за нас двамата. Когато се върнеш.
Лицето й имаше напрегнат вид, сякаш се готвеше да скочи върху него.
— Котешки очи — рече Пол и се усмихна.
Продължиха разходката, а когато стигнаха пред вратата спряха и се цеЛунаха. Вътре ги очакваха родителите й с готово кафе и сладкиши.