Той мушна в джоба на Калашников смачкан лист.
— Това ли е всичко? — попита ужасен Малинин, докато наблюдаваше как трите манерки, сложени в железния сандък, бяха преместени в огромен сейф.
— Да, чичко — прихна Димон. — Можеш да смяташ, че вече сте преминали през митническата проверка. Макар че тук няма никакъв смисъл да криеш каквото и да било, защото тук не е Града и момчетата виждат като с рентген.
От другата страна на митницата ги очакваше изискана дървена колесница, в която бяха впрегнати три коня, окичени с ябълки. По нещо наподобяваше и файтон, и кралска карета. На капрата седеше мъж с гърбав нос и каскет, който се засуети, щом зърна момчето.
— Ееееее, драги, вече се изнервих да те чакам — каза кочияшът, който приличаше на арменец, свали каскета си и се поклони. — Въх-въх, трябваше да ме предупредиш, че ще се забавиш.
— Престани, Сурен. — Махна с ръка хлапето и скокна пъргаво на седалката. — Нали виждаш, че посрещнахме гости на самия Гавраил. Стига си мърморил, тръгваме.
Кочияшът млясна с устни и засука ръкави, а пред очите на присъстващите се разкриха космати ръце, покрити с татуировки. Конете препуснаха с всичка сила. И след две секунди изведоха колесницата на приказно бялото курортно крайбрежие, цялото застроено със симпатични кафенета. В далечината по невероятно чистите плажове от коралов пясък се виждаха нови вили, построени в най-различни стилове — от баварски до китайски. Елегантните им покриви бяха боядисани в бяло и небесносиньо. Праведниците вдъхновено плаваха из морето на банани и скутери. Над цялото крайбрежие се носеше гигантски балон с лика на Гласа, който се усмихваше, сложил ръка на врата на една сведена пред него покорна овца.
— Серьога, погледни какво прекрасно слънце! — усмихваше се щастливо Калашников. Той не можеше да откъсне очи от небето и от кокосовите палми, които растяха покрай пътя. — И само как грее! Нито е горещо, нито е студено. Кажи, това не е ли супер?
Мрачният Малинин изобщо не споделяше възторзите на началството си. Откакто му взеха манерките с любимото питие, той изпадна в крайно раздразнително състояние и приличаше на жена в месечен цикъл — вбесяваше го абсолютно всичко.
— Вашблороде — пошушна той в ухото на Калашников, — откъде се е взел тука тоя кавказец? Изобщо не прилича на праведник. Как е попаднал в Рая?
Но точно в този сюблимен момент се разнесоха нежните трели на арфа.
— Ало! — извика хлапакът, след като измъкна ловко един мобилен апарат от гънките на хитона си. — Да, аз съм принц Дмитрий. А ти кой си? О, Гаврюша, не те познах, ще забогатееш.
В ушите на Алексей зазвуча каноничната фраза от операта „Борис Годунов“, която двамата с Алевтина веднъж бяха ходили да слушат в „Болшой театър“. „Заповядай да ги заколят, както ти заколи малкия принц“. Значи ето къде се бе озовал малкият Дмитрий — синът на Иван Грозни, след като по заповед на Годунов се бе „натъкнал на нож в Углич“. Да бе, натъкнал се! И така осем пъти, както се казваше в онзи виц. Е, какво пък, не беше странно, че се намира в Рая. Къде другаде би могъл да бъде?
Каретата леко се раздруса на един завой, тъй като Сурен пришпорваше конете като луд.
— Бибиииииип — разнесе се странен металически звук от устата на Малинин.
Калашников потръпна и погледна ужасен подчинения си. Но той също не изглеждаше добре — устните му бяха разтворени, а очите му облещени.
— О, извинявайте — отдръпна за миг от мобилния телефон принц Дмитрий. — Съвсем забравих да ви предупредя, момчета. Всички псувни в Рая са строго забранени, затова обицата в ухото ви моментално ги блокира.
— Бибиип биииииииип биииииииииип — каза Малинин, обръщайки се към Калашников. — Бип бип, бибиииииип бип бибиииииииип… бибибипбииии…
— Напълно съм съгласен с теб, братле — прояви съчувствие Алексей. — Но какво да се прави? Много добре знаеш, че всеки си е господар в къщата.
В отговор Малинин избибитка отчаяно и също се вторачи в палмите. Те заобикаляха една сграда с блестящи прозорци, построена във формата на лотос, чиито каменни листа бяха устремени към небето. Около „лотоса“ се издигаха три луксозни небостъргача, които поразяваха с ултрамодерния си дизайн. Всички постройки бяха свързани помежду си с прозрачен кристален мост — явно колесницата бе навлязла в административния район. Ято бели гълъби направи шеметен кръг над пътешествениците. Улиците блестяха от толкова неестествена чистота, че приличаха на музейни експонати. В това време Дмитрий успя да приключи разговора си с невидимия абонат.