Телефонът иззвъня точно над ухото му в мига, в който унтерофицерът вадеше тежката гарафа от тайното местенце и предвкусваше удоволствието. Малинин се стресна и изпусна скъпоценния съд от дясната си ръка, но в следващия момент с изумителна сръчност я хвана с лявата точно преди да докосне пода. А с освободената си ръка грабна слушалката, като едва се удържаше на краката си. И застанал така, с преплетени ръце, заприлича на скулптура на индийския бог Шива.
— Ало — изхърка Малинин, притискайки слушалката с рамо до ухото си. — Слушам.
— Серьога? — преряза слуха му силно промененият от мембраната глас на Калашников. — Слава богу, че си вкъщи. Ей сега ще дойда при теб.
Малинин изстина. Последния път, когато Калашников му се обади по този начин, нещата не свършиха добре. Обзеха го тревожни мисли, а гарафата се разтресе в ръката му и започна да се люлее.
— Какво е станало? — процеди той.
— Не може да се разкаже с две думи — обяви Калашников. — Но положението е лошо.
— Пак ли?! — изуми се Малинин. — Докога ще продължава това?
— Извинявай, старче, но такъв е законът на този жанр. Нали си чел кримки? Когато детективите са разкрили едно престъпление, задължително има и второ. Иначе кой щеше да е чувал за Шерлок Холмс или за комисаря Мегре, ако бяха разкрили само едно убийство? В такъв случай всяко участъково ченге в Новосибирск щеше да се похвали с такива успехи.
— Пак ли идва краят на света? — пребледня Малинин. — Втори път няма да преживея такова нещо. Искате ли да им откажем? Като нищо можем пак да налетим на камара трупове.
— Вече се уморих от теб, Серьога — ядоса се Калашников. — Какви трупове? Дори и аз още не зная за какво става дума. Като дойда, ще ти разкажа. Хайде, вади гарафата. Ще си поприказваме.
Малинин окачи слушалката върху вилката и седна бавно на пода, но забрави да разплете ръцете си. Изведнъж напълно му се отщя да пие водка. Той удари злобно дъното на гарафата в стената и размаза една хлебарка, която си кротуваше там. Унтерофицерът знаеше, че нещастното насекомо щеше да оживее, защото в ада никой не умираше.
Но в момента наистина му се искаше да убие някого…
Четвърта глава
Синдромът на козела
четвъртък, малко по-рано, 21 часа и 11 минути
Шефа гледаше обкованата със злато врата на кабинета и на лицето му беше изписано крайно недоверие. С него току-що се свърза вярната му секретарка — френската кралица Мария-Антоанета, и развълнувано му съобщи, че е дошъл необичаен посетител по някакъв изключително важен въпрос. Толкова необичаен, че Шефа тутакси забрави за всички спешни срещи. Виж ти, те вече го търсеха сами. До скоро той дори не можеше да си мечтае за това. Колко хубаво, че никога не спеше, иначе със сигурност щеше да си помисли, че сънува. Какво пък, нямаше да е грях да поудължи този безценен миг, като подържи малко госта в огромната приемна. Потупвайки отмъстително с опашката си, Шефа почака още малко, за да поизмъчи новодошлия, а след това натисна бутона на интеркома с дългата фаланга на мъхнатия си пръст.
— Да влезе — каза той с официален тон. И зае поза на изключително заето същество, грабвайки купчинка листове и слагайки очила на носа си.
Вратата се отвори, а през нея безшумно се промъкна фигура, облечена с дълго до петите монашеско наметало с качулка. На гърба му се издигаше гърбица, но Шефа много добре знаеше, че това не е някакъв вроден недъг. Би трябвало да се престори, че не го познава, но босът не се сдържа.
— Я виж ти кой е дошъл! — Шефа побутна очилата към върха на носа си и впери жълтите си очи в посетителя. — Гаврюша в целия си блясък! Какво става, скъпи мой? Да не би Гласа пак да е оставил управлението на теб, а ти отново да си се издънил, както миналия път, когато проспа проблема с фюрера?
Шефа знаеше, че има пълното право да си позволи такъв пренебрежителен тон в разговора си с госта. При положение че новодошлият бе дръзнал да извърши тази нечувана дързост — да се появи в кабинета му инкогнито, това означаваше, че има ОГРОМНА нужда от него. Посетителят смъкна качулката от главата си, а по раменете му се разпиляха златни къдрици и се разкри волево младо лице с тънък нос и покрити със светла брада бузи. Без да чака покана, Гавраил седна в неудобното кресло от другата страна на масата.