Выбрать главу

Кърт Вонегът

Епикак

По дяволите, време е някой да разкаже за моя приятел Епикак. Все пак той струва на данъкоплатците 776 434 927 долара и 57 цента. Те имат право да знаят за него, след като са дали толкова пари. Епикак вдигна доста шум в пресата на времето, когато д-р Орманд фон Клайгщат го проектира за хората на правителството. Оттогава не се е чуло нищо за него. Това, което стана с Епикак, не е военна тайна, макар че военните се държаха като че ли е точно такава. Просто историята е доста потискаща. При толкова вложени средства Епикак не действаше според очакванията.

Но това е нещо друго: аз искам да реабилитирам Епикак. Може да не е изпълнил нарежданията на генералите, но това не значи, че не е бил благороден, умен и въобще страхотен. Той беше наистина супер! Най-добрият приятел, който някога съм имал, мир на душата му.

Ако предпочитате, можете да го наричате машина. Приличаше наистина, но съвсем не се държеше като машина, за разлика от много хора, които бих могъл да назова по име. Затова претърпя фиаско, що се отнася до генералите.

Епикак се простираше почти върху цял хектар на четвъртия етаж на физическия факултет в колежа Уиъндот. Ако оставим духовната му същност настрана, той предстваляваше седем тона електронни тръби, проводници и превключвачи, монтирани в стоманени сандъци и включени в 110 волтовата електромрежа, също като тоустер или прахосмукачка.

Фон Клайгщат и генералите искаха супер изчrслителна машина, способна да пресметне, ако трябва, траекторията на ракета от коя да е точка на земята до второто копче на шинела на Йосиф Сталин. Или при добре зададени данни да може да прецени нужните запаси за дебаркирането на дивизия морски пехотинци — до последната пура, до последната ръчна граната. И той го правеше.

Генералите успешно бяха ползвали по-малки компютри и затова толкова настояваха за Епикак, още докато беше на етап проект. Всеки редови офицер или завеждащ снабдяването ще ви каже, че математиката на съвременната война е далеч над възможностите на човешките същества. Колкото по-голяма е войната, толкова по-големи компютри са необходими. Епикак представляваше, поне доколкото е известно в тази страна, най-големият компютър на света. Всъщност беше твърде голям дори за Фон Клайгщат.

Няма да влизам в подробности за това как работеше Епикак — трябва да напишете задачата на листове хартия, да завъртите съответните циферблати и ключове, които го настройваха за решаване на нужния тип задачи, да вкарате данни чрез клавиатурата, която прилича на пишеща машина. Отговорите излизаха напечатани на книжна лента, която се подаваше от голяма шпула. За част от секундата Епикак решаваше задачи, които и петдесет Айнщайновци не биха решили за цял живот. При това Епикак никога не забравяше и частица от информацията, която му е подадена. Трак-трак — лентата излиза и готово.

Задачи, които трябваше да се решават спешно, съвсем не липсваха, затова в мига, когато бе монтирана и последната тръбичка, той заработи по шестнайсет часа на ден с две смени оператори. Не бе нужно много време, за да се разбере, че компютърът е доста под очакванията. Безспорно работеше по-бързо и по-съвършено от всеки друг компютър на света, но далеч не според своя размер и качества. Беше муден, подаваше отговорите доста неравномерно, сякаш заекваше. Почистихме контактите десетина пъти, проверихме, при това не веднъж, веригите, подменихме тръбите. Нищо не помогна. Фон Клайгщат изглеждаше отчаян до смърт.

Тогава, както вече казах, започнахме да използваме Епикак за всичко. С моята жена — по онова време само колежка на име Лиса Килгален — работехме с Епикак в нощната смяна, от пет следобяд до два сутринта. Още не бяхме женени. Това стана много по-късно.

Ето как за първи път започнах да говоря с Епикак. Обичах Лиса Килгален. Тя бе тъмноока блондинка и на вид бе много сърдечна и мила към мен, което по-късно напълно се потвърди. Беше, а и още е, строхотна математичка. Държеше връзката ни да е строго професионална. Аз също съм математик и поради това, според Лиса, нямало да имаме щастлив брак.

Не съм срамежлив и не това беше проблемът. Знаех какво ми трябва и щях да си го поискам. Правех й предложения по няколко пъти месечно.

— Лиса, смили се и се омъжи за мен.

Една нощ дори не вдигна очи от бюрото си, когато й го казах.

— Колко романтично, каква поезия — измърмори по-скоро на контролния пулт, отколкото на мен. — Математиците са така — любов и рози.

Тя завъртя един ключ:

— Една торба замразен въглероден двуокис би могла да ме стопли повече.

— Добре, как да го кажа? — рекох малко кисело аз.

Замразен въглероден двуокис, за ваше сведение, значи сух лед. Мисля, че моят романтизъм не отстъпва по нищо на романтизма на всеки човек. Въпросът е там, че пея нежно, а излиза друго. Изглежда не подбирам точните думи.