— Опитай се да го кажеш пламенно — рече тя заядливо. — Така, че да ми се завие свят. Хайде!
— Скъпа, любима, моля те, ще се омъжиш ли за мен? — Пак не излезе нищо. — По дяволите, Лиса, омъжи се за мен!
Тя продължи да човърка своите бутони, напълно безразлична.
— Много си сладък, но не ставаш за тази работа.
Лиса си тръгна рано онази нощ — останах сам с грижите си и с Епикак.
Боя се, че не свърших много работа за правителството. Седях пред клавиатурата — угрижен и притеснен — опитвах се да измисля нещо поетично, но не излизаше нищо — дори материал за списанието на Американското физическо дружество.
Подготвях Епикак за решаването на поредната задача. Но бях разсеян и съм забравил да пренастроя част от контролерите. По този начин веригите се свързаха произволно. Вероятно нямаше да се случи нищо… но за проклетия взех, че подадох съобщение чрез клавиатурата, кодирайки по детски цифра за буква: 1 вместо А, 2 вместо Б и така нататък до края на азбуката. Написах „Какво да правя?“
Компютърът заработи и трак-трак — появи се няколко сантиметра книжна лента. Погледнах безумния отговор на безумния си въпрос — цяла редица цифри. Вероятността това да са смислени думи беше наистина минимална. Декодирах го без особено желание. „Какъв е проблемът?“ — облещи се насреща ми отговорът.
Изсмях се с глас на невероятното съвпадение. На шега написах „Приятелката ми не ме обича“.
Трак-трак — „Какво е обича? Какво е приятелка?“ — попита Епикак.
Смаян, аз записах параметрите на контролния пулт, взех големия тълковен речник и го сложих до клавиатурата. С такъв точен апарат като Епикак полу-измислени дефиниции нямаше да свършат работа. Казах му какво е любов и приятелка, как не получавам първото от второто, защото не съм поетичен. Така стигнахме до поезия и аз му обясних какво е това.
— Това поезия ли е? — попита той и почна да трака като дрогиран стенограф. Мудността и заекването бяха изчезнали. Епикак бе намерил себе си. Шпулата с хартия се въртеше със застрашителна скорост — на пода се трупаше лента. Помолих го да спре, но Епикак продължи да твори. Най-накрая дръпнах главния щепсел, за да го предпазя от изгаряне.
Останах до сутринта да декодирам. Когато слънцето надникна над сградите на колежа, бях написал със собствения си почерк едно стихотворение от двеста и осемдесет реда, което подписах с името си и озаглавих просто „На Лиса“. Не разбирам много от тези неща, но ми се видя страхотно. Помня, че започваше така:
Сгънах ръкописа и го мушнах под папката на бюрото на Лиса. Пренастроих Епикак за изчисляване на ракетна траектория и се прибрах щастлив, с душа озарена от своята безценна тайна.
Когато отидох на работа на следващата вечер, Лиса плачеше над стиховете.
— Толкова са хубави — можа само да промълви тя.
Беше добра и спокойна, докато работехме. Точно преди полунощ я целунах за пръв път — в нишата между кондензаторите и магнетофонната му памет.
Когато дойде време да си ходя, бях луд от щастие и изгарях от желание да разкажа на някого за строхотния поврат на събитията. Лиса се правеше на свенлива и не ми разреши да я изпратя. Аз настроих Епикак като предишната нощ, дадох му определение за целувка и му казах как съм почувствал първата. Той се запали и искаше още подробности. Тази нощ той написа „Целувката“. Не беше епос, а едно просто четиристишие.
Пак го оставих на бюрото на Лиса. Епикак искаше непрекъснато да говорим за любов и всичко от този род, но аз бях изтощен. Изключих го насред изречението.
„Целувката“ направи чудо. Когато го прочете, Лиса веднага се настрои романтично. Вдигна очи пълни с очакване. Аз прочистих гърлото си, но гласът ми бе изчезнал. Обърнах се настрани, уж че работя. Не можех да й направя предложение, преди Епикак да ми е дал правилните думи — най-точните думи.