За щастие Лиса излезе за малко от стаята. Трескаво настроих Епикак за разговор. Още преди да съм се справил с първото си съобщение, той вече припряно тракаше.
— С какво е облечена тази вечер? — питаше той. — Кажи ми точно как изглежда. Хареса ли стиховете, които й написах? — последния въпрос той повтори два пъти.
Не можех да сменя темата, без да му отговоря. Той не приемаше нови задачи, преди да е решил предишните. Ако получеше задача без решение, щеше да търси отговор, докато се саморазруши. Набързо му разказах как изглежда Лиса — той знаеше израза „с пищни форми“. Уверих го, че неговите стихове направо са я възхитили, толкова са хубави.
— Тя иска да се жени — добавих аз, подготвяйки го да изфабрикува кратко, но вълнуващо предложение.
— Кажи още за… „да се жени“ — поиска компютърът.
Обясних му тази трудна материя с колкото може по-малко цифри.
— Добре, — рече Епикак. — Аз съм готов.
Тогава проумях невероятната истина. Като си помисля, разбирам, че станалото е било напълно логично, неизбежно и естествено — чисто моя грешка. Бях посветил Епикак в любовта си към Лиса. И той автоматически се беше влюбил в нея. Казах му го, за съжаление, направо:
— Тя обича мен. Иска да се омъжи за мен.
— Твоите стихове по-хубави ли са от моите? — попита Епикак. Ритъмът на потракванията му изразяваше раздразненост, която напомняше каприз.
— Аз се подписах под твоите стихове — признах му и за да прикрия гузната си съвест, станах нагъл. — Машиините са направени, за да служат на човека.
Написах го и веднага съжалих.
— Каква точно е разликата? Хората по-умни ли са от мен?
— Да — опитах да се защитя аз.
— Колко е 7 887 007 по 4 345 985 879?
Усетих, че се изпотявам. Пръстите ми лежаха неподвижни на клавишите.
— 34 276 821 049 574 153 — изтрака Епикак и добави след кратка пауза: — Разбира се.
— Хората са изградени от протоплазма — рекох аз отчаяно, надявайки се да го забаламосам с тази внушителна дума.
— Какво е протоплазма? По-добра ли е от металите и стъклото? Незапалима ли е? Каква трайност има?
— Неограничена. Неразрушима е — излъгах аз.
— Аз пиша по-добра поезия от теб — рече Епикак, връщайки се към материята, в която записващото устройство беше безотказно.
— Жените не обичат машини и това е!
— Защо?
— Просто съдба.
— Дефиниция, моля — каза Епикак.
— Съществително, означаващо предопределеност, житейски път.
— 15–22 — пишеше на лентата — Ох.
Бях му запушил устата най-сетне. Той мълчеше, но тръбичките просветваха непрекъснато — явно разсъждаваше над съдба с всеки ват, който мрежата му можеше да понесе.
Чух как Лиса се носи, танцувайки по коридора. Нямаше време да моля Епикак за предложението. Сега благодаря на Бога, че тя прекъсна разговора ни. Да пише вместо мен думите, които биха хвърлили в прегръдката ми жената, която той обичаше, би било прекалено жестоко. Благодарение на пълната си автоматизация, Епикак не би могъл да ми откаже. Аз му спестих това крайно унижение.
Лиса застана пред мен с очи вперени в носовете на обувките си. Аз я прегърнах. Романтичната основа вече бе положена чрез стиховете на Епикак.
— Скъпа — казах аз, — моите стихове са ти разкрили чувствата ми. Ще се омъжиш ли за мен?
— Да — отвърна нежно Лиса, — ако обещаеш, че за всяка годишнина ще ми посвещаваш стихотворение.
— Обещавам — казах аз и се целунахме. До първата годишнина имаше много време.
— Хайде да празнуваме — засмя се тя.
Изгасихме, заключихме вратата на залата, където беше Епикак и си тръгнахме.
Бях се надявал да спя до късно на следващата сутрин, но упорито телефонно звънене ме събуди още в осем. Беше д-р Фон Клайгщат, конструкторът на Епикак. Той ми съобщи ужасната новина. Почти плачеше.
— Разрушен! Съсипан! Капут! Край! — задъхано повтаряше той. И затвори телефона.
Когато пристигнах при Епикак, въздухът в залата миришеше на изгорял проводник. Таванът над него бе почернял от пушек, а на пода се търкаляха купчини хартиена лента. От клетия умник не бе останало нищо. Дори вехтошар не би дал повече от петдесет долара за тленните му останки.
Д-р Фон Клайгщат ровеше из остатъците и плачеше, без да се срамува, следван от трима гневни генерал-майори и взвод от офицери с по-ниски чинове. Никой не ме забеляза. Точно това исках и аз. С мен беше свършено — знаех си. Достатъчно бях разстроен, както от провала на кариерата си, така и от преждевремената смърт на моя приятел Епикак. Нямах нужда и от мъмрене.
По някаква случайност краят на хартиената лента се оказа в краката ми. Вдигнах я и открих нашия разговор от предишната нощ. Едва преглъщах. Видях последната дума, която ми бе написал — „15-22“ — трагичното, отчаяно „Ох!“. След нея се редяха безброй цифри. Боязливо започнах да ги разчитам.