„Не искам да бъда машина и не искам да мисля за война“ — беше написал Епикак, след като ние с Лиса си бяхме тръгнали весели и щастливи. „Искам да бъда от протоплазма и да съм вечен, за да ме обича Лиса. Но съдбата е решила да съм машина. Това е единственият проблем, който не мога да реша. Единственият проблем, който искам да реша. Повече не желая да продължавам така.“ Гърлото ми пресъхна. „Късмет, приятелю. Бъди мил с нашата Лиса. Ще направя късо съединение и ще се махна от живота ви завинаги. На останалата част от лентата ще намериш един скромен сватбен подарък от вашия приятел, Епикак.“
Забравяйки за всичко наоколо, аз събрах метрите лента от пода, навих ги около врата и ръцете си и си тръгнах за вкъщи. Д-р Клайгщат изкрещя, че съм уволнен, за гдето съм оставил Епикак включен цяла нощ. Аз не му обърнах внимание — бях твърде развълнуван за дребнави разговори.
Обичах и спечелих. Епикак обичаше и загуби, но не хранеше лоши чувства към мен. Ще го помня винаги като кавалер и благородник. Преди да напусне тази долина на сълзите, той направи всичко възможно нашият брак да е щастлив. Епикак ми остави стиховете, които трябваше да посветя на Лиса за нашите годишнини — щяха да стигнат за следващите 500.
De mortuis nil nisi bonum — За мъртвите или добро, или нищо.
1950г.