— Познавам го добре. Там учи по-малкият ми брат.
— Така ли? Хм… — замислил се епископът. — Трябва да има двайсетина години, ако не и повече, откак бях за последен път в Харчестър. С какво удоволствие ще посетя отново познатите стари места. В края на краищата, Мълинър, колкото и да се издигаме по обществената стълбица, с каквито и благини да ни обсипва животът, ние никога не изтърваваме завинаги нишката, която ни свързва с милото старо училище. То е нашата алма матер, Мълинър, нежна майка, насочила колебливите ни стъпки към…
— Напълно сте прав — съгласил се Огъстин.
— А като стареем, осъзнаваме, че никога не ще можем да върнем онази безгрижна радост от живота, с която са били обвеяни училищните ни дни. Тогава нищо не беше сложно, Мълинър. През онези ведри години животът бе лишен от проблеми. Не бяхме изправени пред необходимостта да разочароваме своите приятели…
— Ама, епископе! — възкликнал бодро Огъстин. — Още ли се тревожите за моето препитание? Я забравете! Погледнете ме — виждате ли колко съм безгрижен? Същинска птичка.
Епископът въздъхнал.
— Ех, защо нямам твоя слънчев характер и съпротивителни сили, Мълинър! Как го постигаш?
— Ами не забравям да се усмихвам и да вземам по една лъжичка „Живогон“.
— „Живогон“ ли?
— Това е един тоник, изобретен от моя чичо Уилфрид. Истинско чудо.
— Някой ден ще те помоля да ми дадеш да го опитам. Защото, Мълинър, намирам, че животът е, общо взето, възсив. За какъв дявол — продължил епископът заядливо, говорейки главно на себе си — им е потрябвало да издигат паметник на Трътльо? Умът ми не го побира. На един непрокопсаник, който замеряше хората с мастилени топчета. Но както и да е — махнал той с ръка. — Нито му е мястото, нито времето. Щом управителният съвет е преценил, че приносът на лорд Хемъл към добруването на обществото е чак за паметник, наша работа ли е да го правим на въпрос? Пиши на господин Ентуисъл, Мълинър, че приемам с удоволствие.
Макар че от последното му посещение в Харчестър да били изминали цели двайсет години — както споменал пред Огъстин, — епископът за голямо свое изумление открил, че на територията на любимото училище не били настъпили почти никакви промени: всичко — и игрищата, и сградите, та дори и персоналът — било същото като едно време. Имал чувството, че нищо не е мръднало от онзи ден преди четирийсет и три години, когато кракът му за пръв път стъпил там.
Ето я лавката, където като хилав хлапак с щръкнали ключици толкова често се бил блъскал с лакти, за да докопа през междучасието кифлата с мармалад. Ето я банята, петте тенискорта, футболното игрище, библиотеката, физкултурния салон, посипаните със ситен чакъл пътечки, кестените и всичко като преди, когато за епископите знаел само, че на шапките си имат навървени връзки за обувки.
Единствената промяна била, че на триъгълната затревена площ пред библиотеката имало издигнат гранитен пиедестал, върху който се мъдрело нещо безформено, увито в голям чаршаф — статуята на лорд Хемъл, за чието откриване бил пристигнал.
И постепенно, докато продължавало гостуването му в старото училище, в душата му започнало да се прокрадва необяснимо чувство.
Отначало решил, че е напълно естествена сантименталност. Но ако беше така, нямаше ли чувството да му доставя повече удоволствие? Защото въпросното чувство взело да се развива в несъмнено неприятна насока. Веднъж, като завивал зад един ъгъл, насреща му изскочил капитанът на футболния отбор в цялото си величие и епископът бил обладан от долна смесица от страх и срам, която накарала обутите му в гетри крака да се разтреперят като желиран крем. Ала капитанът отминал, като го поздравил почтително, и чувството отлетяло също тъй внезапно както се появило — но не достатъчно бързо, за да не го разпознае. То по нищо не се отличавало от онова чувство от преди горе-долу четирийсет години, когато се измъквал по терлици от тренировките и внезапно се натъквал на футболното си началство.
Епископът се озадачил. Все едно, че някаква вълшебница го била докоснала с пръчицата си, изтрила годините от челото му и той отново се превърнал в наклепан с мастило хлапак. Тази илюзия растяла с всеки изминал ден, а постоянната компания на преподобния Тревър Ентуисъл само допринасяла за това. Защото младият Боклук Ентуисъл бил най-близкият приятел на епископа в Харчестър, а междувременно външността му съвсем не се била променила. Епископът получил неприятен шок, когато влязъл в кабинета на директора на третия ден от престоя си и сварил стария Боклук да седи в директорското кресло, увит в директорска мантия и с директорската шапка на глава. Изплашил се, че в стремежа си да задоволи извратеното си чувство за хумор, приятелят му е поел най-страшния риск. Ами ако влезе Дъртия и го спипа?