Постояли за миг замислени, след което директорът се закикотил.
— Какво се кискаш? — заинтересувал се епископът.
— Спомних си на какво безподобно магаре се правеше тази заран и какви глупости надрънка по адрес на стария Трътльо!
Въпреки ведрото си настроение епископът леко се намръщил.
— Да не мислиш, че не ми се повдигаше, като го превъзнасях въпреки здравия си разум. Един човек, за когото и двамата знаем какво обществено зло представляваше. Какво толкоз е направил Трътльо, че му издигаме паметници?
— Ами де да знам… предполагам, че е стълб на империята — обяснил директорът, който много държал на истината.
— От него всичко може да се очаква — изръмжал епископът. — Той ли няма да се пробута! Ако изобщо съм имал възражения срещу някого, това бе старият Трътльо.
— Аз също — съгласил се директорът. — Като си спомня само как мазно се цедеше смехът през устата му. Като лепило от туба.
— А помниш ли как се тъпчеше? Един от нашите ми разказа как веднъж след задушеното овнешко излапал три филии, намазани с кафява боя за обувки.
— Между нас казано, винаги съм го подозирал, че задигаше кифли от бюфета. Не си падам по голословните обвинения, но не можеш да отречеш, че по всяко време на срока, независимо колко ние, останалите, бяхме материално затруднени, Трътльо винаги беше с кифла в ръка. Това ми се виждаше твърде подозрително.
— Боклук — снишил глас епископът, — ще ти кажа нещо, което досега не съм споделял с никого. По време на финалния мач през 1888 година Трътльо умишлено ме срита в глезена!
— Не може да бъде!
— Честен кръст!
— Боже мой!
— Нямам нищо против едно нормално ритане в глезена — продължил сурово епископът. — То си е обичайно средство за общуване. Но да те срита с явното намерение да те извади от строя — това е вече прекалено.
— А тези тиквеници от управителния съвет му издигнаха паметник!
Епископът се наклонил напред и снишил глас.
— Боклук!
— Какво?
— Знаеш ли какво?
— Не, какво?
— Наш дълг е да изчакаме да мине полунощ и после да отидем да боядисаме паметника със синя боя.
— Защо не розова?
— Щом предпочиташ, добре.
— Обичам розовия цвят.
— Не е лош.
— Освен това знам откъде да докопам кутия с розова боя.
— Ами, не думай!
— Колкото си искаш!
— „Мир на стените ти, Боклук, и блага в дворците ти.“ Притчи, 81:6 произнесъл епископът.
Когато два часа по-късно епископът безшумно затварял след себе си вратата, той бил с впечатлението, че съдбата, която неотлъчно бди над справедливостта, в този случай щяла направо да си потроши краката, за да осигури успех на безобидното им начинание. Всички условия, необходими за боядисването на паметници в розово, били налице. Дъждът, който валял цяла вечер, престанал; луната, която иначе би могла да ги смути, предвидливо се скрила зад купчина облаци.
А що се отнася до човешка намеса, за това не си направили труда да се притесняват. Няма по-пусто място в света от един училищен двор след полунощ. Паметникът на Трътльо със същия успех би могъл да стърчи насред Сахара. Изкатерили се по пиедестала и като се редували честно с четката, скоро приключили със задачата, продиктувана им от чувството за дълг. Едва когато предпазливо, на пръсти, стигнали входната врата, малка засечка смутила хармонията на храброто им начинание.
— Какво чакаш? — прошепнал епископът, когато спътникът му се замотал на горното стъпало.
— Един момент! — изсъскал приглушено директорът. — Може да е в другия джоб.
— Кое?
— Ключът.
— Загубил си ключа?
— Имам това чувство.
— Боклук! — порицал го сурово епископът. — Да знаеш, че за последен път боядисвам паметници с теб!
— Сигурно съм го изтървал.
— Сега какво ще правим?
— Има една вероятност прозорецът на килера да е отворен.
Ала прозорецът на килера не бил отворен. Предпазлив, бдителен и винаги на своя пост, икономът, преди да се оттегли в покоите си, го бил залостил и дори спуснал кепенците. Станало ясно, че няма как да влязат.
Но ненапразно казват, че уроците, научени в ранното ни детство, ни подготвят за Живота. Внезапен спомен се промъкнал през мъглата на миналото и озарил епископа.
— Боклук!
— Какво?
— Ако в качеството си на директор не си осквернил зданието с модернизации и реконструкции, там отзад трябва да има водосточна тръба, която води право в един от прозорците на горния етаж.
Паметта наистина не му била изневерила. В бръшляна се гушела същата онази тръба, по която редовно се спускал през 1886 година, за да се къпе нощем в реката.
— Хайде, качвай се — лаконично наредил той.