Директорът не се нуждаел от подканяне. Двамата постигнали много добро време. Епископът обаче тъкмо предупредил стария си приятел, че ако още веднъж го ритне по главата, ще си получи заслуженото, и прозорецът, към който се домогвали, най-неочаквано се разтворил широко.
— Кой е там? — звъннал ясен и звучен младежки глас.
Директорът се стъписал. Дори на смътната лунна светлина се виждало недвусмислено, че надвесилият се във войнствена поза мъж стискал в ръка един твърде недружелюбен дилаф. Така че инстинктът за самосъхранение го подтиквал веднага да си каже трите имена и адреса, за да изтрие от себе си всякакво подозрение, че е случаен мародер, за какъвто явно го бил взел младежът. Ала в следващия миг изникнали някои възражения спрямо разкриването на самоличността му и той увиснал мълчаливо и унило на тръбата, без да е в състояние да съчини правдоподобно оправдание за присъствието си.
Ала епископът бил по-находчив.
— Кажи му, че сме котките на готвача! — прошепнал той.
За педантично прям и честен човек като директора било твърде мъчително да прибягва до такива долни лъжи, но не виждал друг изход от създалото се положение.
— Успокойте се — наложил той на гласа си да прозвучи непринудено. — Ние сме просто котараци.
— Крадци-катерачи?
— Не, най-обикновени котараци.
— На готвача — подсказал отдолу епископът.
— На готвача сме — добавил послушно директорът.
— Е, това е друг въпрос — казал младежът и им направил място да минат. Епископът, същински артист по природа, за по-голяма правдоподобност измяукал благодарно, като минавал покрай домакина, след което се втурнал към спалнята си, сподирян по петите от директора. Историята явно приключила благополучно. Въпреки това директорът се терзаел от смътно безпокойство.
— Мислиш ли, че ни повярва? — попитал разтревожено.
— Не съм сигурен. Но ми се струва, че непринудените ни обноски го убедиха.
— И аз останах с такова впечатление. Кой беше?
— Моят секретар. Същият, дето ни даде този страхотен тоник.
— Е, тогава всичко е наред. Той няма да ни издаде.
— Така е. А нищо друго не може да ги накара да се усъмнят в нас. Не оставихме никакви следи.
— Все пак — замислено се обадил директорът — започвам да се питам дали беше благоразумно — в най-добрия смисъл на думата — да боядисаме паметника.
— Все някой трябваше да го направи — твърдо отстоявал постъпката си епископът.
— Виж, тук си прав — зарадвал се директорът.
На другата сутрин епископът спал до късно и приел оскъдната си закуска в леглото. Светлината на деня, която тъй често ни носи разкаяние, не му донесла нищо подобно. Двамата с директора честно били заслужили продължителния си сън и той не изпитвал никакви угризения, освен дето се питал дали все пак синьото нямало да е по-ефектно. Но старият му приятел тъй убедително отстоявал розовия цвят, че на него, като на гостенин, му било трудно да не се съобрази с предпочитанията на домакина. И все пак синьото несъмнено щяло да стои по-добре на Трътльо. На вратата се почукало и в стаята влязъл Огъстин.
— Добро утро, епископе.
— Добро утро, Мълинър — добродушно поздравил епископът. — Днес се поуспах.
— Исках да ви попитам, епископе — загрижено продължил моят племенник, — дали снощи не сте взели прекалено голяма доза „Живогон“?
— Голяма ли? Не, никак. Доколкото си спомням, отпихме съвсем по малко. Да има, да няма по две чашки.
— Господи!
— Защо питаш, момчето ми?
— Нищо, нищо. Просто така. Сторихте ми се малко особен на водосточната тръба.
Епископът не можел да не усети леко огорчение.
— Значи, не повярва на нашата — ъ-ъ… — невинна измама? — Не.
— Излязохме да се поразходим с директора — заобяснявал епископът, — а той да вземе да си забрави ключа. Ако знаеш колко е прекрасна нощем природата, Мълинър. Черното необятно небе, лекият повей, който сякаш ти нашепва своите тайни, уханието на растящата трева…
— Така е — съгласил се Огъстин и помълчал. — Тази сутрин се вдигна голяма олелия. Някой да вземе да боядиса паметника на лорд Хемъл от Хемстед.
— Ами!
— Да.
— Е, какво да се прави — въздъхнал толерантно епископът. — Децата са си деца.
— Много мистериозна история.
— Сигурно, сигурно. Но в края на краищата, Мълинър, нима животът не е една мистерия?
— А още по-мистериозна я прави фактът, че върху главата на статуята била нахлупена вашата епископска шапка.
Епископът подскочил.
— Какво?
— Точно така.
— Мълинър — прошепнал човечецът, — остави ме за малко сам. Искам да поразмисля над едно-две неща.
И той се облякъл набързо, а скованите му пръсти едва се оправили с гетрите. Сега вече всичко си спомнил. Да, много добре си спомнил как нахлузил шапката си на главата на статуята. Внезапното хрумване му се сторило тъй примамливо, че просто не се стърпял. Колко малко се замисляме в момента на деянието какви страховити последствия могат да повлекат нашите постъпки!