— Отвътре на подплатата е написано името ви. Името ви. Името ви.
Епископът се вкопчил в облегалката на стола. Погледът на генерала пробивал дупки в него и с всеки изминал миг се чувствал все повече като овца, проявила неблагоразумието да се срещне с производител на месни консерви. Тъкмо решил да твърди, че почеркът на шапката сигурно е подправен, когато на вратата се почукало.
— Влез — обадил се директорът, който дотогава се гушел в креслото си и се опитвал да изглежда мъничък и незабележим.
На прага се появило дребно момченце в училищна униформа и лицето му се сторило на епископа смътно познато. Приличало на презрял домат с нос, но не това впечатлило епископа, а нещо друго, което нямало нищо общо с доматите.
— Извинете, сър — започнало момчето.
— Да, да, да — отвърнал раздразнено генералът. — Я се махай, момчето ми! Махай се! Махай се! Не виждаш ли, че сме заети?
— Но, сър, извинете, аз във връзка с паметника.
— Какво паметника? Какво? Какво?
— Сър, извинете, аз бях.
— Какво? Какво? Какво? Какво? Какво?
Епископът, генералът и директорът възкликнали едновременно, така че въпросите „какво?“ могат да се разпределят по следния начин:
Епископът — 1
Генералът — 3
Директорът — 1
Или общо пет. След произнасянето на тези възклицания и тримата зяпнали момчето, чийто цвят от доматеночервен прогресирал към морав.
— Какво каза? — извикал директорът. — Ти ли боядиса статуята?
— Да, сър.
— Ти? — учудил се епископът.
— Да, сър.
— Ти? Ти? Ти? — дал своя принос и генералът.
— Да, сър.
Настъпило трептящо от напрежение мълчание. Епископът гледал директора. Директорът гледал епископа. Генералът гледал момчето. Момчето гледало пода.
Пръв се окопитил генералът.
— Чудовищно! — изревал той. — Чудовищно! Чудовищно! Безподобно! Това момче трябва да се изключи, директоре! Изключи! Из…
— Не! — отрязал звънко директорът.
— Тогава да се пребие от бой! Да се пребие! Да се пребие!
— Не! — Преподобният Тревър Ентуисъл бил обладан от непознато за него, много особено достойнство. Дишал учестено през носа си и очите му придобили ледено скариден вид. — Що се отнася до училищната дисциплина, генерале, тук решително се обявявам за моите собствени методи. Ще разреша случая, както аз смятам за най-сполучливо. Според мен не бива да подхождаме сурово. Съгласен ли сте, епископе?
Епископът се сепнал и дошъл на себе си. Бил се замислил дълбоко за статията, която неотдавна написал и публикувал на тема „Какво са чудесата и случват ли се те в наши дни“, и съжалявал, че тонът, който бил възприел в нея, макар и напълно в унисон с развитието на съвременната мисъл, бил обагрен от неоправдан скептицизъм.
— О, напълно! — обадил се той.
— Тогава ми остава само да заявя — вдигал пара генералът, — че си измивам ръцете от тази работа. Измивам ги. Измивам ги. Ако така в днешно време се възпитават момчетата, нищо чудно, че тази страна отива по дяволите, по дяволите, по дяволите.
И вратата се треснала подире му. Директорът се обърнал към момчето с добродушна, подкупваща усмивка.
— Не се съмнявам — изгукал той, — че страшно съжаляваш за лошата си постъпка.
— О, да, сър.
— И повече няма да правиш така, нали?
— Не, сър.
— В такъв случай — заключил жизнерадостно директорът — ще сметнем, че всичко е плод на момчешка лудория и ще бъдем снизходителни, нали, епископе?
— На всяка цена, директоре.
— Съвсем като нещо, което — ха-ха-ха — ние с теб бихме направили… ъ-ъ-ъ… на неговите години, нали?
— Съвсем.
— Значи за наказание ще ми препишеш двайсет реда от Вергилий, Мълинър, и повече няма да повдигаме този въпрос.
Епископът подскочил в стола си.
— Мълинър? Мълинър ли каза?
— Ами да.
— Секретарят ми се казва така. Да не си случайно негов роднина, млади момко?
— Да, сър. Брат.
— О! — казал епископът.
Епископът открил Огъстин в градината, където секретарят му пръскал розовите пъпки с китова мас, тъй като бил запален градинар. Потупал го сърдечно по рамото.
— Мълинър, не мисли, че не съм разпознал почерка ти зад тази необичайна случка.
— Каква необичайна случка? — учудил се Огъстин.
— Както ти е известно, Мълинър, снощи, подтиквани от доводи, които — уверявам те — са напълно почтени и изцяло в духа на англиканската църква, ние двамата с преподобния Тревър Ентуисъл бяхме принудени да боядисаме статуята на стария Трътльо Хемъл в розово. А току-що едно момче влезе в кабинета на директора и си призна, че то било извършило белята. Това момче, Мълинър, е твоят брат.