Иван Вазов
Епитропът
Помня го още харно: едър, пълен, висок, широкогърдест беше дядо хаджи Енчо. Планина човек. Но кротък и безвреден. И сега ясно виждам неговото черно, голямо, дълго лице с благодушно, добро, тъжно изражение, нашарено с широки грапели от двете страни на носа, с малки подстригани мустаци, разрязано с големи дебелобърнести уста, из които излазяше на талази гръмовит глас, от който екнеше цялата класна стая, дето се учехме. Виждам го хубаво и сега със сукнената му тъмнокафява салтамарка с ожулените отпред рисови кожи, с широкия пъстър тараболуз, който му припасваше атлетическия и могъществен кръст и държеше многодиплестите му с голямо дъно черни шалвари. Хаджи Енчо беше епитроп училищен. Прост, малограмотен, но твърде усърден. Той само, един от всичките епитропи, навещаваше училището обикновено по един и два пъти в неделята. Аз го помня вечно епитроп. Общината всяка година го преизбираше: знаеха, че какъвто и да е съставът на настоятелството, хаджи Енчо като беше вътре, всичко отиваше на реда си. Той предвиждаше всичките нужди, доставяше всичките потреби, поправяше всичките недостатки на училището. Чешмата ли училищна престане, стъкло ли се счупи на прозореца, мазилото на стената ли се откърти и падне, дърва ли за зимас потрябват, за да се палят собите на училищата — на всичко това насреща стоеше неуморимият хаджи Енчо… Хаджията се беше свикнал с тия грижи, редовното забикаляне училището беше станало за него една потребност, в която не липсваше, при желанието да бъде полезен, и известно тщеславийце: той чувствуваше, че е станал необходим в общината, и това гордо съзнание утрояваше рвението му да запази завсегда това завидно положение… Зли езици пошушваха, че ревността на хаджията не бе съвсем безкористна, че той поикономисвал за себе нещо при харчовете, които правел за училището, но това беше чиста клевета, свойствена на малките души, които под всяко добро дело виждат лоши побуждения… Но тоя добросъвестен човек не се ограничава само с това: често той понаднича и в класното отделение, за да контролира вървежа на образователното дело в градеца.
— Добър ви ден, даскале! Слушат ли, слушат ли младенците? — изгърмява с гороломния си глас хаджи Енчо, като влазя ненадейно в класа и пресича на най-интересното място учителя, който ни разправя за Реформацията по Шулгиновата всеобща история.
Избухването на хаджи Енча посред урока причинява внезапно мъртва тишина, па после хванат да се чуват глухи кискания по чиновете.
Учителят става от стола си и с една приятелска, почтителна усмивка на устните кимнува мълчешката на епитропа и му поместя стола си да седне.
Хаджи Енчо сяда, като силно въздиша от умора и си прави вятър с червената кърпа.
Учителят продължава стоешком урока си за Лютера.
Хаджи Енчо слуша с голямо внимание. Очевидно тоя достоен човек твърде го интересува епохата на Реформацията… Но той не стои много тука; след като хвърли бежлив поглед във всичките чинове да види заняти ли са, и на ниския потон, и на пода, който тук-там се е продънил и има нужда от поправка, хаджията стане, поздрави с малък темена учителя и си излезе.
Класният учител тогава пак се приятно усмихне, вземе си стола и продължава урока си сред едно весело шушукане на чиновете, с което се изпраща епитропът.
Подир малко отвън се чуват виковете на хаджи Енча, който още от двора се кара на шумящите деца в началното училище, което отива също да инспектира.
Истина, тия невинни инспекции развеселяваха учителите, но ги държаха в респект! Голямото, грапаво и благо лице на епитропа, което на всяка минута можеше да им се изпречи, заставяше ги да бъдат точни на часовете си. По тоя начин хаджията даваше и нравствен подтик на успеха на просвещението в градеца.
И ние също бяхме привикнали на честите посещения на епитропа. Те винаги се почти случваха, когато бяхме на урок; те ни докарваха скъпо развлечение всред скуката на класното занятие, състояще от предаване на учените уроци и слушане утрешните. Всички с нетърпение се извръщахме към вратата, колчем тя се бутне от някого, с надежда да видим обичната фигура на хаджи Енча, която да внесе освежително разнообразие в положението. Няколко задушени и прекъснати кискания бяха тъй приятни, тъй сладки тогава! Защото епитропът, при всичко че се вардеше да говори повече от обикновените си поздравителни слова: „Добър ви ден, даскале! Слушат ли, слушат ли младенците?“ — но в неговото голямо лице, в изражението на спокойния му и честен поглед, в отпуснатото му, тежко и достолепно седене на учителския стол криеше се такъв необясним комизъм за нас, щото ние тозчас си запушвахме устата и навеждахме глави на чиновете. Младите души са присмехулни, но не от злост, а от неодолима потребност за живи вълнения. Когато го срещнехме на пътя, тоя човек не ни докарваше никакъв смях, нямаше в себе си нищо смешно — и той като всички други хора, — но в класа когато дойдеше, един поток от веселост напояваше атмосферата. Може би и приятната усмивка на учителя тогава да ни заразяваше и да окуражаваше към подобна невъздържана веселост, макар че тая усмивка имаше съвсем друго побуждение, защото тя стереотипно същата лъсваше на устните му и при срещата му с всеки друг епитроп или преден гражданин в общината. Имаше в тая приятна усмивка някаква смес от привична вежливост на просветен човек и раболепност на български учител, който знае, че срещнатият господин може да повлияе на съдбите му, ако му скимне. Едно невнимание към влиятелния гражданин, едно опущение да го поздрави или какво-годе друго небрежно отношение към особата му можеше да хвърли в душата му семето на едно недоволство, от което се излупваше една омраза, една интрига, едно гонение… Нашият учител, който беше вънкашен, но вече заселен в града, женен и с челяд, знаеше, че едно оставане без работа беше голямо нещастие за него… Прочее тая красноречива усмивка беше един щит за учителя, един гръмоотвод против възможните мълнии на едно неволно, разсърдено чорбаджийско честолюбие. И тя му беше станала обикновена и почти не му костваше нищо, както това бе в началото на неговото настаняване тука; тя се появяваше въпреки волята му, като един инстинкт вече. Усмивка, пълна с дълбок трагизъм. В тая усмивка е цялата история на голготата на ония сюблимни герои в турско време, които се наричаха общински учители.