Замълчах напрегнато. Вярно е, че бях употребявал подобни изрази, но това беше преди Тъпи и грейката, а когато духът ми се поуталожи в резултат на въпросния епизод, аз вече съвсем не се чувствах толкова щедър. Знаете как стават тези работи. Пламъкът на любовта трепва и угасва, разумът се завръща на своя трон и човек съвсем не е чак толкова готов да скача през огнени обръчи, както по време на началните първобитни изблици на божествената страст.
— И какво искаш да направя?
— Всъщност не може да се каже, че искам нещо. По-скоро аз вече направих нещо, а от теб искам само да го приемеш добродушно. Тъкмо да започна да чета пиесата, и твоето куче — шотландският териер — нахълта в стаята. Младият Блуменфелд взе да си припада по псето, да твърди, че цял живот бил мечтал точно за такова куче, и през цялото време ме гледаше многозначително. Така че аз естествено казах: „Заповядай, подарявам ти го.“
Аз се олюлях.
— Как… какво си направила?
— Подарих му кучето. Знаех си, че няма да имаш нищо против. Нали разбираш — беше адски важно да го държа в добро разположение на духа. Ако бях отказала, то щеше да вдигне патардия и тогава язък за фруктовото руло и всичко останало. Сам разбираш…
Затворих. Ченето ми увисна, очите ми се изцъклиха. Заситних вън от кабинката, излязох, олюлявайки се, на улицата и повиках едно такси. Щом се прибрах, веднага се развиках за Джийвс:
— Джийвс!
— Да, сър?
— Разбра ли какво е станало?
— Не, сър.
— Кучето… кучето на леля Агата… Макинтош…
— От известно време не съм го виждал, сър. Излезе от кухнята след приключването на обяда. По всяка вероятност е във вашата спалня.
— Да, ама още по-вероятно е да го няма там. Ако искаш да знаеш къде е — то е в един апартамент в хотел „Савой“.
— Моля, сър?
— Госпожица Уикъм току-що ме осведоми, че го е подарила на Блуменфелд младши.
— Моля, сър?
— Подарила го на Млуменфелд бладши — не ме ли чу! В знак на обич! Подарък! Дар!
— Какви са били подбудите, подтикнали я към тази постъпка, сър?
Обясних му. Джийвс поцъка с език — почтително и дискретно.
— Както сигурно ще си спомните, сър, винаги съм твърдял, че госпожица Уикъм, макар и очарователна млада дама… — започна той, след като аз свърших, но не му дадох да продължи.
— Да, да, знам! Остави сега това. Какво да правим? Това е важното. Леля Агата ще се върне между шест и седем часа и ще установи, че изпитва остър недостиг от шотландски териер. И тъй като по всяка вероятност е понесла зле пътуването по море, лесно ще се досетиш, Джийвс, че когато й съобщя как любимото й куче е било подарено на някакъв си непознат, едва ли ще мога да разчитам на милосърдното й отношение.
— Да, сър. Твърде обезпокоително. Аз изпръхтях.
— Така ли? Предполагам, че ако се намираше в Сан Франциско по време на голямото земетресение, щеше да повдигнеш пръстче и да кажеш: „Ц-ц-ц! Я виж ти!“ В училище ме учеха, че английският език е един от най-богатите в света, че е претъпкан до спраскване с най-ярки и живописни епитети и въпреки това единственият, който ти дойде наум, за да опишеш това бедствие, е „обезпокоително“. Не, Джийвс, положението не е обезпокоително. То е… Коя дума търся?
— Катаклизмично, сър?
— Не бих се учудил. Е, кажи де — какво ще правим?
— Ще ви донеса уиски и сода, сър.
— Каква полза?
— Това ще ви освежи, сър. А междувременно, ако желаете, ще обмисля старателно възникналия проблем.
— Давай тогава.
— Много добре, сър. Предполагам, че не възнамерявате да осуетите добросърдечните отношения, които понастоящем съществуват между госпожица Уикъм и младия господин Блуменфелд?
— Ъ?
— Не възнамерявате например да се явите в хотел „Савой“ и да наредите незабавно да ви възстановят кучето?
Тази мисъл доста ме изкуши, но в края на краищата заклатих отрицателно глава. Има неща, които един Устър може да направи, и други неща, които никой Устър няма да направи, ако добре ме разбирате. Посоченият от Джийвс начин несъмнено би се увенчал с успех, но наскърбеното хлапе по всяка вероятност би се развилняло и би променило становището си спрямо пиесата. И макар да не бях на мнение, че пиесата, написана от Бобината майка, би била от полза за която и да е публика, не можех да блъсна чашата на щастието, образно казано, от устните на проклетото момиче. С две думи ноблес оближ2. И колкото повече ноблес, тя толкова повече те оближва.
— Не, Джийвс. Но ако се сещаш за някакъв начин да се вмъкна незабелязан в апартамента и да отмъкна кучето, без да предизвикам нечии лоши чувства, давай, говори.
— Ще се постарая да намеря разрешение на дилемата, сър.
2
Noblesse bolige (фр.) — буквално „благородството задължава“. Използва се в случаи, когато от хора с положение се очаква повече. — Б. пр.