И като остави шапката си при мерулките, Гороломов се приближи до една грапавичка девойка с морава рокля и със сабя, стори поклон до земята пред нея.
Девойката остана неподвижна и нагло спокойна. Тя беше упоена вече от историческата си слава и не се дивеше, че сега й отдават божески почести.
Всичките изръкопляскаха, макар и да не разбраха значението на тая церемония, с която се копираше Французката революция.
Между другите плясъци раздаде се един особен, който приличаше на плесница. Калимявката на попа се търкулна на земята.
Всички обърнаха очи към другия миндер, дето седеше попът, захласнат. Другата девойка, селянката, права, с почервеняло лице, го гледаше сърдито.
Гороломов помисли, че се догади от що произлизаше негодуванието на селянката.
— Гражданко — обърна се към нея, — твоето негодувание е справедливо. Светиня му беше длъжен да свали калимявката, когато се отдава чест на богинята на свободата…
Но селянката помисли, че Гороломов я съдеше за постъпката й, та обясни сърдито, че тя бе предизвикана от някаква неприличност на попа, който бе злоупотребил със съседството си с нея.
Гръмогласен хохот изпълни кръчмата, засипаха се весели подигравки въз смутения поп и фалби за храбрата „гражданка“…
— Граждани! Доста смях, отечеството е в опасност! — извика страшно Гороломов. В същия миг един жандарин се промъква до него, стори му под козирог и му пошушна нещо на ухото. Гороломовото лице светна от задоволство.
Той му каза нещо шъпнешком.
— Слушам — каза жандаринът и излезе.
Но един нов шум привлече вниманието.
Двама якобинци бяха се уловили вече за гушите по повод на една златна верижка от часовник. Те си прикачаха епитети, непечатаеми в никой словар. Гороломов ги разтърва.
— Анибал е на портите… а вие вдигате междуособица! Чий бе тоя ланц? — попита той, като го грабна из ръцете им.
— Мой, аз го откачих от една черна…
— Не, аз го дръпнах, мазнико! — пресече го друг.
— Не лъжи като циганин! — възрази първият яростно.
— Добре, Лепавчев, ти откъсна ланеца, а защо остави часовника? — попита Гороломов.
Лепавчев измънка сконфузен.
— Ти не си бил на висотата си… Тоя ланц няма никому да принадлежи. Той ще остане капитал за комуната.
— Каква комуна? — развикаха се от няколко края. — Едвам не умираме от глад!
— Кой ви каза да гладувате, глупци? Локанти няма ли?
— Даваха няколко пъти, после отказаха ни.
— Как смеят? Давайте им тогава разписки.
— Не ни приемат и разписките вече!
— Градският съвет ги не припознава.
— Градският съвет е длъжен да дава средства на патриотите да живеят! Ако ли пък прави мъчнотии, ще пратя един ден народът да го разтури до основа, както стана с Бастилията!
— Право, право!
— А който локантаджия не приеме подписа ви, той е предател и шпионин, удряйте по мордата и харно удряйте! Нека да иде да се оплаче и на дявола — и той е с нас!
— Това си е право — обадиха се много гласове, — едни да си жертвуват живота за отечеството, а други да се гоят от народния пот.
— Търговците са пладнешки крадци!
— Трябва да им се разграби имота, да има всеки!
— Ами какво правите, глупци неразбрани? Трябва ли да ви го казвам с тъпан?
— Долу обскурантите!
— Да живеят сиромасите!
Из един път екна Ботевата молитва, подфаната от всичките задружно. При стиха „Не ти, комуто се кланят калугери и попове“ аргосаният поп си тупна калимявката о земята, като викаше, че не припознава вече и Саваота… Песента ехтеше пияна и дива. Въодушевлението стана свирепо. Възвишената Ботева молитва сега, в устата на тая пощуряла тълпа беше отвратителна, като едно обълвано знаме. Гороломов заръча вино, чашите се зачукаха, здравиците загърмяха… Викове, псувни, смях. Патриотическата оргия настана както всяка нощ… В едно мигновено затихване в кръчмата проникнаха хармонични звукове от военната музика. Тя свиреше на другия край на градината, пред зданието на градския съвет. Там се даваше бал на княза Александра.
— Да пратим депутация от народа при негово височество!
— Ура!
Това предложение се прие едногласно, в миг. Гороломов биде избран единодушно с двама още якобинци и изнесен из кръчмата на ръце като победител… Депутацията се запъти към градския съвет. Гороломов съчиняваше на ума си слово, като политаше и се допираше до градинската ограда. Като отминаха двайсетина разкрача, видяха един червеноризец, качен на оградата, че държеше разпалена реч със силни ръкомахания, обърнат към градината.
— Кардашев! — каза един от депутацията — събрал е някакъв митинг в градината… Ораторската краста го не оставя.