Грандоманията на Гороломова не случайно фърли избора си на последното: всяко друго искаше сериозни знания, упорен труд, несъкрушима воля и заслуги, за да достави слава. Писателството я даваше без всичко това! Poeta nascitur.
Ако да беше по-прозорлив, той би видял политиката.
Романът му съдържаше историята на една излъстена и отритната от любовника си девойка, която в отчаянието си фърля се от една скала и се утрепва в същия час, когато разкаяният й любовник тича великодушно да я спаси и да й даде ръката си. Но той пристига късно. Тогава и той героически се фърля от скалата и умира при обожаемата си.
Гороломов, по подражание Байрону, изобразяваше в героя себе си; героинята беше едно момиче, което той при едно тайно свиждане беше коварно упоил с хлороформ с престъпна цел. За щастие само първата половина от тоя роман имаше истинска основа: трагическата развязка беше чист плод на фантазия; защото Марийка Неделкова не се беше още самоубила, а Гороломов съвсем не мислеше да прави подобно нещо, а, напротив, беше турил намерение да стане прочут човек.
Романът беше фалшиво скроен и нелепо написан. Много нощи Гороломов не спа. Отговорът на редакцията къснееше. Той се безпокоеше мъчително. Ту се яреше на себе си, че се е унизил да проси благоволението на някакви си завистливи идиоти (тъй наричаше той редакцията), ту му се присънваше, че вижда романа си напечатан в списанието на първо място, с гръмотевичното му име и с един ласкав отзив от редакцията. Тогава сърцето му тупаше от гордост. Той виждаше, че славата разтваря и двете крила на вратнята си и името Гороломов — окръжено от лучезарен венец… Минаха в такова трескаво ожидание три недели. Най-после Спасов донесе новата книжка от списанието.
— Има ли? — извика или по-добре изрева Горололюв.
— Да, има нещо.
Гороломов с разтреперана ръка и запъхтян прерови книжката, но нищо не намери. На последнята червена корица само той прочете настръхнал следните думи от редакцията:
„Господину Г…… ву, в П. Вашият роман (?) няма да бъде напечатан. Всичко в него е нелепост, дори и името на автора. Не бързайте, поучете се повечко.“
— Мерзавци! Подлеци! Идиоти! — развика се Гороломов вън от себе си. — Аз бях глупав, дето се отнесох до тия празноглавци и славолюбци. Това трябваше и да се надявам. Всички гениални списатели са имали по-напред такава борба с бездарни обскуранти… Шилер чука на стотина порти, догде да измоли да му напечатат „Разбойниците“ на хартия, с която лепят пенджери… А лорд Байрона? Как посрещнаха първия му трудец пак подобни завистници? Не подиграха ли се и нему с името му дори? Но убиха ли му духа? Не, още повече разбудиха гения му… И той ги смаза със сатирата си; няма да ги оставя и аз безнаказано моите подли гонители. Да, Гороломов е Гороломов — напук! Аз ще ги съсипя тях, аз ще отмъстя за тая подигравка със съчинението ми, което има само тоя грях, че не е излязло из тяхното бездарно перо… Не, чакай да ги насоля още отсега.
И той седна и написа до редакцията следващето писмо:
„Господа клепоухи мъдреци! Исках да изпитам доколко сте низки същества и сега се уверих… Вие мислите, че геният има гнездото си само във вашите глави, защото имат бради! Или зимате вий възрастта ми за мерило на таланта! Знайте, господа невежи, че Шилер беше три години по-млад от мене, когато написа най-славното си съчинение. И тогава се улучиха подобни като вас магарета, но те попаднаха в бездната на нищожеството… Или мислите, че даровитите писатели, учението ги е направило такива? Повечето не са свършили курс! Нима божествений Омир е имал диплом? Дипломът е нужен само на идиоти като вас! Но вие сте глупави, господа, като вярвате, че ще уморите и задушите таланта ми. Слава богу, има много печатници в България — не само вашето калпаво списание. Аз съм възхитен, че вие излязохте такива мазници. Вашият отказ за мене е слава. Той е първият венец, който туряте на главата ми, без да щете. Презирам ви ужасно:
Тия редове, въпреки псувните и детинските самохвалства, бяха написани вдъхновено. Уязвеното самолюбие често е красноречиво в негодуванието си. Сам Спасов неволно изръкопляска от необясним възторг.