— Какво, Панайот Петрович — пресече го курсистката, — като си идем в България, ако ти предложат служба?
Гороломов я погледна обидено.
— Как си позволяваш, Зино, такъв въпрос? Може ли аз да стана паразит на народната снага? Не съм подлец да ида в България, за да диря служби и облаги. Ами ще издигна гласа си за потъпканите права на народа, ще разбудя заспалите му сили и енергия и ще произведа нова велика революция, която ще доведе истинското му освобождение. Защото лъжа е, че е освободен: той пак е роб и аз ще го възкръся за нов живот! Това, което не направи с милионните си щикове вашият Александър II, Гороломов ще го стори със силата на едното слово, чрез неотразимото обаяние на моя „Ураган“.
При тия думи, в които Гороломов гордо съпостави името си с името на Царя Освободителя, лицето му светна и се разхубави още повече от високите вълнения. Той стоеше пред прехласнатата рускиня прав, навъсен, величествен и имаше нещо от позата на Наполеона първи.
Избухна 6-и септември.
На мнозина това се стори, че е един динамит, фърлен под бъдащето на България.
Но провъзгласяването на българското съединение се прие с възторг навсякъде.
Гороломов го прие с ужас.
Той не беше предвидял тая революция, а тя би го издигнала из един път високо пред света… Той прочете със завист имената на други хора, които станаха велики в тоя знаменит ден! И да го не предизвестят!
— Подлеци, монопол зимали революцията!
Но той не можеше да търпи тука. Той реши да тръгне по-скоро за там, дето събитията можеха да дадат и нему ред да стане прочут. Едно го само стряскаше: страхът от опълченеца Неделкова, Марийкиния баща. За щастие, новините му донасяха приятни подробности. Революцията беше направена от опозиционната партия — падналата от власт партия беше смазана и унищожена. От нея беше и опълченецът, и баща му и сам той — до отказа на редакцията. Той, прочее, не се бави нито час. Нямаше време за маене. Даде си фотографията на един илюстрован вестник, като се препоръча за член на пловдивския революционен комитет, разпрости се с очарованата и разплакана Зинаида Матвеевна, зе историята на Французката революция със себе си и полетя към България.
Престъплението беше му затворило вратата й, революцията му ги отваряше.
В Пловдив той действително намери в първите дни на революцията положението прекрасно. Анархия пълна. Съдилищата затворени, тъмници отворени, възтържествувалата партия на висотата на славата си, падналата — разпната на кръст. Нямаше „съединители“ и съединисти, а завоеватели и завоевани! Гороломову в главата оживя сега образът на Французката революция с великите й мъже. Пловдивската можеше твърде добре да приеме характера на френската и да се прослави с Робеспиеровци и Дантоновци. Гороломов се фърли в една патриотическа сбирщина, която преустрои и нарече „якобински легион“. Тя състоеше от героите на кръчмите и затворите, от бездомни и безименни скитници, кой знае откъде дошле, от изпъдени гимназисти, от безделници по звание и от триците на обществото. Имаше между тях и идеалисти. Всичкият тоя пъстър народ се преобърна в спасители на отечеството, облече се в червени ризи, препаса саби, тури си огромни шапки с червено дъно и с тучен лев отпреде. Имаше някои, които навлякоха театрални костюми, а други за отличителен знак задоволиха се със сопите. Гороломов, главатарят на легиона, се отличаваше с някакво исполинско бяло перо, което стърчеше на гуглата му. Задачата на легиона, по подражание на френските якобинци, не беше да отблъсва външните неприятели на отечеството, а да унищожава вътрешните врагове. А понеже нямаше такива, то мястото на роялисти и жирондинци фана падналата партия, която единодушно бе прегърнала съединението. Клуб на якобинския легион стана македонската кръчма „Марково коляно“ до градската градина. Там ставаха шумните съвещания на дружината, държаха се огнени речи против „предателите“, оставени на произвола на якобинците. „Марково коляно“ беше един вид Comitè de salut publique, дето се земаха решения — кому да строшат кокалите през нощта и кому дюкяна… Разумява се, първото наказание съответствуваше на гилотината, а второто — на конфискациите на Френската революция, а отчасти — бе приложение на комунизма.
Съществуванието на тая дружина исторически е вярно, както и онова, което по-нататък ще следва за нея. Но историята няма да я впише в страниците си, както не вписва в тях и диариите на една войска в поход и облакът гарвани, които се спущат по труповете на едно бойно поле. В революции, подобни на пловдивската, такива явления са естествени. Те са като едно бурно море, което изфърля на брега си и бисери, и гнилите останки от корабокрушенията, и тинята от дъното си. Те изваждат на видело и на живот всичките птици на нощта, всичката нравствена паплач, скрита из купищата и дрипите на обществото, банкротинът в човещината се подсланя под някое благородно знаме, под което стои и честният човек, и става равен с него. Смелият злодеец, заклеймен от опозорителния жиг на закона, и предприеемчивият шарлатанин, оплют от общественото презрение, обвиват се в тогата на някой народен идеал, издигат се смело, стъпят на рамената на другите и турят крак на най-високото стъпало на обществената стълба, посред безумното ръкопляскане на сганта, която обича кумирите, създадени от калта, дето тя се валя. В такива грозни трусове, в които се продават цели общества и се рушат господарства, на попрището изскачат ония, които нищо няма да губят, и го завладяват. Тогава се градят бързите фортуни на народните беди и се печелят громките имена, които днешният ден предава с лаври на утрешния, който ги приема със заплювки, а следващият ги забравя… Историята е пълна с тоя морал.