— Не знам дали казва истината — обади се Сапфира.
— Но защо му е да ни лъже?
— Може би е луд.
— Съмнявам се. Ерагон прокара пръст по люспите на Сапфира.
— При това положение защо не се присъедини към Варден? Те щяха да са подозрителни в началото, но щом докажеше, че могат да разчитат на тебе, сигурно щяха да те приемат. Те не са ли твои съюзници? Нали се борите срещу кралската власт?
— Нима трябва да ти обяснявам толкова подробно? Не искам Галбаторикс да разбере къде съм, а той неизбежно ще узнае, ако се съюзя с враговете му. Има и друго — тези бунтовници се опитват да унищожат Империята, а аз не искам това да се случи. Ще настане разкол и безредие. Кралят наистина е жесток, но редът и законността са нещо, без което не може. А пък да спечеля уважението на Варден? Ха! Като ме разкрият, ще се държат с мене, сякаш съм престъпник. Освен това ще се отнасят с недоверие и към тебе, защото сме пътували заедно!
— Прав е — обади се Сапфира.
Ерагон не й обърна внимание.
— Не може да е толкова лошо. Сигурно ще… — Думите му бяха прекъснати от един човек, който донесе две купички, малко хляб и парче сурово месо, след което отново затвори вратата.
— Най-сетне! — възкликна Муртаг и подаде месото на Сапфира. След това разчупи хляба на две, даде половината на Ерагон и се отдръпна в ъгъла с купичката си. Когато се нахраниха, той легна на пода. — Мисля да поспя.
— Лека нощ — отвърна Ерагон, сгуши се до Сапфира и сложи ръцете си под главата. Едно от крилата й се разпери над него като синя палатка, която го обгърна в мрак.
— Лека нощ, малкия.
Ерагон се усмихна и след секунди вече спеше.
СЛАВАТА НА ТРОНХАЙМ
Ерагон се събуди от силно ръмжене. Сапфира още спеше, но очите й мърдаха зад клепачите и тялото й се тресеше.
„Сигурно сънува“.
Погледа я няколко секунди и се измъкна изпод крилото й. В стаята беше хладно, но приятно. Муртаг лежеше в далечния ъгъл със затворени очи. Щом Ерагон се изправи, Муртаг се размърда.
— Добро утро.
— Откога си буден?
— От известно време. Учудвам се, че Сапфира не те е събудила по-рано.
— Бях толкова изморен, че щях да спя и при гръмотевична буря. — Младежът приседна до спътника си. — Колко ли е часът?
— Не знам. Тук не може да се прецени.
— Някой идвал ли е да ни види?
— Все още не.
Двамата поседяха известно време, без да говорят. Ерагон се чувстваше странно обвързан с Муртаг.
„Нося бащиния му меч, който е трябвало да наследи. Много си приличаме, макар че външният ни вид и възпитанието ни са съвсем различни. — Помисли си за белега на Муртаг и изтръпна. — Що за човек би сторил такова нещо на дете?“
Сапфира се надигна и примигна с очи.
— Нещо интересно да е станало? Надявам се, че ще ми дадат повече храна от вчера. Бих могла да изям цяло стадо крави.
— Ще те нахранят, спокойно.
— Би трябвало.
Тя се премести до вратата и зачака, потупвайки с опашка по пода. Ерагон затвори очи, като се наслаждаваше на почивката. След известно време му доскуча и започна да крачи из помещението. Спря и започна да разглежда фенерите. Бяха направени от стъкло във формата на сълза и светеха с постоянна синя светлина.
Отвън се дочуха гласове. Вратата се отвори и десетина войници влязоха в стаята. Следваха ги Орик и плешивият мъж, който каза:
— Призовани сте от Аджихад, водача на Варден. Ако сте гладни, ще трябва да се храните по пътя.
— А къде са конете ни? — попита Ерагон. — Освен това искам да си получа меча и лъка обратно.
Плешивият го изгледа с презрение.
— Ще си получиш оръжията, ако Аджихад разреши. Конете ви чакат в тунела. Сега тръгвайте!