— А как е Аря?
— Не знам — поколеба се мъжът. — Още е при лечителите. Той излезе от стаята заедно с Орик.
— Хайде — нареди един от войниците.
Ерагон тръгна, последван от Сапфира и Муртаг. Върнаха се по коридора, през който бяха минали предния ден, и излязоха в големия тунел. Там ги очакваха конете им.
— Ще яздите по един в центъра на тунела — нареди плешивият. — Ако се опитате да завиете, ще бъдете спрени. — Ерагон тръгна към дракона, но мъжът го спря. — Не! Ще яздиш коня си, докато не ти наредя друго.
Младежът сви рамене, взе поводите на Снежноплам и помоли Сапфира:
— Стой наблизо, в случай че имам нужда от помощ.
— Разбира се.
Муртаг яхна Торнак и застана зад Сапфира. Войниците се разделиха и ги обградиха. Плешивият ги огледа добре, след това излезе най-отпред и плесна с ръце. Процесията се насочи към сърцето на планината. Чаткането на конските подкови ехтеше в пустите тунели. Тук-там имаше врати, но те бяха затворени. Ерагон гледаше с възхищение изработката на проходите. Всичко бе издълбано с невероятна точност и голямо майсторство.
Докато пътуваха, младежът се замисли за Аджихад. Водачът на Варден беше тайнствена фигура. Той се появил преди двайсетина години и започнал ожесточена война срещу Галбаторикс. Никой не знаеше откъде е дошъл и как изглежда. Говореше се, че е невероятен воин и стратег. Ерагон се притесняваше как ли ще ги приеме човек с такава слава. Но все пак Бром бе вярвал достатъчно на Варден, за да им служи.
Като спря поглед на Орик, в главата му се породиха още въпроси. Тунелите очевидно бяха работа на джуджетата, никой не копаеше толкова добре като тях. Но дали те бяха част от Варден, или просто приютяваха хората? Кой ли беше загадъчният крал, за когото говореха — Аджихад или някой друг? И къде се криеха елфите?
Яздиха по тунела близо час, без да се отклоняват или да завиват.
„Може би сме изминали една левга. Сигурно ще прекосим цялата планина!“
Скоро забеляза бледо сияние в далечината. Напрегна очи и се опита да установи източника, но все още бе твърде далеч, за да различи подробности. Когато се приближиха, блясъкът се усили.
Сега вече се виждаха дебели мраморни колони, украсени със скъпоценни камъни. От колоните висяха множество фенери и осветяваха тунела. В основите на колоните имаше златни статуи, а на тавана бяха изсечени гарванови глави с отворени човки. В края на коридора се извисяваха две огромни черни врати, обковани със сребристи ленти, които образуваха корона. Плешивият спря, вдигна ръка и се обърна към Ерагон.
— Оттук ще яздиш дракона. Не се опитвай да отлетиш. Хората ще те гледат, така че не забравяй какъв си.
Младежът слезе от Снежноплам и се качи на Сапфира.
— Май искат да ни ползват за някакво представление — каза тя.
— Ще видим. Поне да ми бяха върнали Зар’рок.
— Може би е по-добре да не носиш меча на Морзан на първата си среща с Варден.
— Права си — съгласи се Ерагон и изрече: — Готов съм.
— Добре — отвърна плешивият. Той и Орик застанаха от двете страни на дракона. — Сега тръгни към вратите и като се отворят, следвай бавно пътя.
— Готова ли си?
— Разбира се.
Сапфира се приближи с отмерена крачка до вратите. Люспите й блестяха и отразяваха светлината на фенерите. Ерагон си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
Огромните врати започнаха да се разтварят навън без предупреждение. Когато отворът се разшири, от него проникнаха слънчеви лъчи. Те заслепиха за момент Ерагон и той примижа. Когато успя да погледне отново, дъхът му секна.
Намираха се във вътрешността на гигантски кратер. Стените се стесняваха и на около дванайсет мили височина завършваха с отвор. През него слънцето осветяваше центъра на кратера. Отсрещната стена на вулкана бе отдалечена на десетина мили. Ерагон знаеше, че дори Сапфира не може да се издигне до горния ръб.
Той свали поглед и забеляза павиран път, който водеше до центъра на кратера и свършваше в основата на снежнобяла, блестяща планина. Въпреки че беше многократно по-малка от вулкана, планината сигурно се извисяваше поне на една миля.
— Гледай добре, младежо, защото тук не е стъпвал Ездач повече от сто години. Върхът, под който се намираме, е Фардън Дур, открит преди хилядолетия от нашия праотец Корган. В центъра му се издига най-голямото ни постижение: Тронхайм, градът планина, построен от чист мрамор — обясни Орик.
„Град!“
Ерагон забеляза тълпата. Беше толкова погълнат от гледката, че бе пропуснал огромното множество, което се трупаше около изхода на тунела. Стотици, хиляди хора и джуджета го гледаха внимателно, напълно безмълвни.