Младежът стисна един от шиповете на Сапфира. Виждаше мърляви деца, сурови, отрудени мъже, жени с домашно тъкани рокли и набити, брадясали джуджета. Всичките имаха изражение на притиснато до стената животно. Една капка пот се стече по лицето му, но той не посмя да я обърше.
— Какво да правя?
— Усмихни се, вдигни ръка каквото и да е.
Ерагон опита да усмихне, но устните му се изкривиха. Събра смелост, вдигна ръка и помаха леко. Когато нищо не се случи, сведе унило глава. Изведнъж някой нададе радостен възглас. Друг изръкопляска. Тълпата се поколеба за секунди, след което се развика щастливо.
— Много добре — каза плешивият. — Сега тръгвайте.
— Готова ли си?
Сапфира изви врат и пристъпи напред. Обърна се наляво и надясно и издиша малко черен пушек. Тълпата се смълча и отстъпи, след което продължи да ги приветства още по-възторжено.
— Стига си се перчила!
Сапфира размаха опашка и не му обърна внимание. Джуджетата бяха повече от хората и гледаха с леко съмнение. Някои дори се обръщаха с гръб и се отдалечаваха. Хората изглеждаха изтерзани. Всички носеха ножове, а мнозина бяха напълно въоръжени. По лицата на жените беше изписана загриженост. Децата гледаха Ерагон с широко отворени очи. Той усети, че тези хора са преживели многобройни неприятности и ще се защитават с всички сили.
Варден бяха открили съвършено убежище. Стените на Фардън Дур бяха твърде високи за дракон, а никоя армия не можеше да нахлуе изненадващо през тунелите.
Тълпата ги последва на почтително разстояние от Сапфира. Скоро възгласите престанаха, но Ерагон усещаше, че вниманието на всички е приковано върху него. Обърна се и видя Муртаг, който яздеше с пребледняло лице.
Градът планина беше от обработен бял мрамор. По стените му имаше множество прозорци, на всеки от които светеше цветен фенер. Нямаше кули и комини. В подножието две големи златни статуи на грифони охраняваха масивна дървена врата. Сапфира се спря, за да изчака указания от плешивия, но като видя, че той мълчи, продължи напред. По стените имаше много колони, а между тях статуи на странни животни.
Тежката врата започна да се отваря с грохот, разкривайки висок проход към центъра на Тронхайм. Безброй хора се подаваха от страничните тунели и гледаха с любопитство Ерагон и Сапфира. Наоколо висяха пъстри гоблени, изобразяващи героични бойни сцени. Когато драконът пристъпи вътре, тълпата пак избухна в радостни възгласи. Младежът отново вдигна ръка, но забеляза, че много от джуджетата не се включват в поздравите. Дългият почти миля коридор завършваше с черна арка. Тя беше обградена със златни колони, които хвърляха отблясъци наоколо. Сапфира пристъпи, после спря, наклони глава и от гърдите й се чу бучене.
Намираха се в кръгло помещение, което се извисяваше до върха на Тронхайм. По стените се виждаха арки за различните нива на града. На пода беше издълбан герб като на шлема на Орик — чук и дванайсет звезди.
Стаята беше кръстопът на четири коридора, които разделяха града на равни части. Коридорите бяха еднакви, с изключение на откриващия се пред Ерагон. От двете му страни започваха две вити стълбища, които по нищо не се различаваха едно от друго.
Таванът представляваше огромен червен рубин. Скъпоценният камък беше шест метра широк и поне толкова дебел. Повърхността му бе обработена във формата на разцъфваща роза. Около него имаше множество фенери, които осветяваха помещението. Самият рубин сияеше като гигантско око отгоре им.
Ерагон стоеше, замръзнал от възхищение. Изглеждаше невъзможно Тронхайм да е строен от смъртни същества. Градът засрамваше всичко в Империята, дори Уру’баен.
— Оттук трябва да продължиш пеша — обади се плешивият. В тълпата се надигна лек ропот при думите му. Едно джудже отведе Торнак и Снежноплам. Ерагон слезе от Сапфира, но вървеше близо до нея, докато мъжът ги водеше по десния тунел. Изминаха няколкостотин крачки и завиха по един малък коридор. Стражите останаха отзад. След няколко остри завоя спряха пред масивна кедрова врата. Плешивият я отвори и им махна да влизат.
АДЖИХАД
Ерагон влезе в широко двуетажно жилище. По стените имаше рафтове с книги. Вита желязна стълба водеше до малко балконче с два стола и масичка. От тавана и стените висяха бели фенери и позволяваха да се чете във всяка част на помещението. Подът бе покрит с шарен килим. В далечния край на стаята зад едно писалище седеше мъж.
Кожата му блестеше като лакиран абанос. Главата му беше гладко обръсната, но лицето бе покрито с къса брада. Имаше широкоплещесто и здраво тяло. Носеше червена жилетка със златни бродерии и излъчваше авторитет.