— Значи има и други джуджешки градове?
— Не толкова много, колкото бихме искали. Тронхайм е най-величественият. Ти видя само най-долните нива, но голяма част от града е празна. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-малко жители има. Много джуджета предпочитат да живеят в околните галерии. Копали сме под планините Беор цели векове. Можеш да ги прекосиш, без да излизаш на повърхността.
— Изглежда жалко да има толкова неизползвано пространство в Тронхайм.
— Мнозина се оплакват, но в едно отношение градът е много важен.
— В кое?
— В случай на голяма беда може да ни приюти всичките. Досега се е случвало само три пъти, но ни е спасявал от сигурна гибел. Заради това поддържаме гарнизон и го държим в готовност.
— Досега не съм виждал толкова величествено нещо.
— Радвам се, че ти харесва. Били са нужни няколко поколения, за да го построим, а ние живеем много по-дълго от вас. За съжаление заради проклетата Империя твърде малко чуждоземци могат да му се насладят.
— Колко жители има?
— Джуджета или хора?
— Хора. Искам да знам колко са избягали от Империята.
— Някъде около четири хиляди. Но това не са всичките бегълци. Тук идват само хора, които искат да се бият. Останалите отиват в Сурда и търсят закрилата на крал Орин. „Толкова малко?“ Кралската армия наброяваше около шестнайсет хиляди, без да се броят ургалите.
— А защо Орин не се бори срещу Империята?
— Защото ще го премажат, ако се стигне до открит сблъсък. Сега Галбаторикс не се занимава с него, защото не го смята за заплаха, което е грешка. Сурда ни снабдява с оръжие и продоволствия. Без тях нямаше да издържим дълго. Ти обаче не се отчайвай от броя на хората. Тук има и много джуджета, които могат да се бият. Орин също ни е обещал войници, а и елфите може да помогнат.
Ерагон се свърза със Сапфира и разбра, че тя се излежава и дъвче парче месо на спокойствие.
— Какво означават чукът и звездите на шлема ти? Видях този символ и на пода на Тронхайм.
— Това е гербът на моя род. Ние сме Ингетум, ковачи и миньори. Символът е издълбан на пода, защото това е била резиденцията на нашия праотец Корган, и означава един род да управлява, дванайсет да го подкрепят. Крал Хротгар е от Дургримст Ингетум и ни донесе много слава.
Когато върнаха чиниите на готвача, срещнаха едно джудже, което се поклони на Ерагон.
— Аргетлам.
Жестът го накара да се изчерви. Никой досега не му се беше кланял.
— Какво означава това?
— Елфическа дума, с която се обръщат към Ездачите. Означава сребърна ръка. — Ерагон примигна и погледна към белега на дланта си. — Искаш ли да се върнем при Сапфира?
— Има ли къде да се изкъпя преди това? Не съм се мил от много време. Ризата ми е разкъсана и мръсна. Бих искал нова, но нямам пари да си купя. Дали не бих могъл да я отработя?
— Да не искаш да обидиш гостоприемството на Хротгар? Докато си в Тронхайм, няма да плащаш за нищо. Ще ни се отплатиш по друг начин. Ела, ще ти покажа къде да се измиеш и ще ти потърсим нови дрехи. Той отведе Ерагон по едно стълбище дълбоко под града. Тунелите бяха доста ниски и осветени с червени фенери.
— Така светлината не те заслепява, ако излезеш от тъмен проход — обясни Орик. Влязоха в малка стая с врата в далечния край.
— Там са ваните, има сапун и кърпи. Остави си дрехите тук. Докато свършиш, ще ти намеря нови.
Ерагон му благодари и започна да се съблича. Беше потискащо да е сам под земята, особено в това помещение с нисък таван. Влезе в съседната тъмна стая и опипом намери басейн с топла вода, чиято дълбочина стигаше до кръста му. Намери сапун и се изтърка добре, а после се отпусна, като се наслаждаваше на топлината.
Когато излезе, откри приготвена кърпа и чудесни ленени дрехи, които му бяха по мярка. Облече се и излезе в тунела, където го чакаше Орик с лула в ръка. Изкачиха стълбите и отново излязоха от Тронхайм. Ерагон погледна нагоре и призова Сапфира.
— Как общувате с жителите от високите етажи?
— Това е проблем, който сме разрешили отдавна — засмя се джуджето. — Не си забелязал, но около централната зала има едно стълбище, което се изкачва чак до драконовото леговище над Исидар Митрим. Наричаме го Вол Турин — Безкрайната стълба. Тичането по него е доста уморително, затова си разменяме съобщения чрез светлината на фенери. Освен това в случай на нужда има издълбан един улей, който е като пързалка.
— Опасен ли е? — попита младежът с усмивка.
— Не си помисляй да го използваш. Той е правен за джуджета и е твърде тесен за тебе. Ако излетиш от него, ще се размажеш жестоко.
Сапфира се приземи наблизо, а люспите й блестяха. Докато очакваше Ерагон, около нея се събраха хора и джуджета и започнаха да я оглеждат с любопитство. Младежът се почувства неспокойно в тълпата.