Выбрать главу

— По-добре да тръгвате — каза Орик и го бутна напред. — Ще се видим утре сутринта пред тази порта.

— Как ще разбера, че е сутрин?

— Ще изпратя някой да те събуди. Сега тръгвай!

Без повече приказки Ерагон си проби път през тълпата и се метна на гърба на Сапфира. Преди да успеят да излетят, една старица пристъпи напред и го хвана за крака. Младежът опита да се отскубне, но тя го стискаше сякаш с желязна хватка. В другата си ръка жената държеше обемист вързоп.

— Какво искаш? — попита той.

Старицата повдигна вързопа, който се оказа повито бебе.

— Детето е сираче и няма кой да се грижи за него, а аз съм стара и слаба. Благослови я, Аргетлам. Благослови я!

Ерагон погледна към Орик за помощ, но джуджето мълчеше. Тълпата притихна в очакване на неговия отговор.

— Благослови я, Аргетлам, благослови я — продължаваше да настоява жената.

Младежът не беше благославял никого досега. В Алагезия това не ставаше лесно, защото пожеланието можеше да се превърне в проклятие, ако не бе произнесено с искреност.

„Осмелявам ли се да поема такава отговорност?“

— Благослови я, Аргетлам.

Той се замисли за подходящи думи. В началото не му хрумна нищо, но после изплуваха няколко думи на древния език. Това щеше да бъде истинска благословия, изречена с могъщи думи от могъщ човек. Ерагон свали ръкавицата си и допря длан до челото на детето.

— Атра гулай ун илиан таутр оно ун атра оно вайсе сколир фра ратутр. — Думите го изтощиха, сякаш бе ползвал магия. — Това е всичко, което мога да направя за нея.

— Благодаря ти, Аргетлам — прошепна жената и коленичи. Тя започна да повива бебето, но Сапфира се извъртя и се надвеси над нея. Старицата се притесни и замръзна. Сапфира докосна леко с муцуна челото на детето и се отдръпна. Тълпата възкликна от изненада, защото на челото на бебето се виждаше бял белег, подобен на белега на Ерагон. Сапфира излетя с мощен замах на крилата си. Младежът се наведе и я прегърна през врата.

— Какво направи?

— Дадох й надежда. А ти й даде бъдеще.

Ерагон се почувства ужасяващо самотен. Всичко наоколо му беше много чуждо. За първи път осъзна колко далеч от дома се намира.

— В какво се превръщам? Само на шестнайсет години съм, а вече говорих с водача на Варден, пътувах със сина на Морзан и бях преследван от Империята. Вече започнаха да искат от мене и благословии! В състояние ли съм да дам на тези хора някаква мъдрост, до която те не са достигнали сами? Какво мога да постигна? Това е лудост! Трябваше да остана в Карвахол с Роран.

Сапфира изчака малко и отговори спокойно:

— Ти си едно новоизлюпено гущерче, което едва сега прохожда. Аз може да съм по-млада, но мисля по-разумно. Не се тревожи за тези неща. Примири се. Хората знаят какво да правят. Ти просто трябва да им посочиш пътя. Нито една армия не би постигнала това, което направи с тази благословия.

— Но то беше нищо. Просто няколко думи.

— Напротив. Ти току-що постави началото на нова легенда. Да не мислиш, че това дете ще стане ханджийка или фермерка с този белег и твоите думи? Подценяваш нашата сила и съдбата.

— Имам чувството, че живея в сън, в който всичко е възможно. Знам, че се случват странни неща — обаче на далечни места и в отдавна минало време. Но ето че намерих яйцето ти, бях обучаван от Ездач и се бих със Сянка. Това не са дела на едно фермерче, каквото бях. Нещо ме промени.

— Всяка епоха има нужда от герои — може би тази участ се е паднала на тебе. Фермерчетата не ги кръщават на първия Ездач без причина. Името ти е началото, а ти си продължението или краят.

— Сякаш говориш с гатанки. Но ако всичко е предначертано, тогава какво значение има нашият избор? Трябва ли да се научим просто да приемаме съдбата?

— Ерагон, аз те избрах от яйцето си. Дадох ти шанс, за който мнозина биха умрели. Нима си нещастен? Изчисти съзнанието си от тези мисли. За тях не съществува отговор и те няма да те направят щастлив.

— Вярно е. Но въпреки това продължават да ме тормозят.

— Всичко е по-различно, откакто Бром умря. И аз съм неспокойна.

Вече бяха над Тронхайм. Ерагон погледна надолу и видя отвора във върха и пода на леговището — скъпоценния камък Исидар Митрим. Той знаеше, че отдолу се простира голямата зала на Тронхайм. Сапфира се спусна леко в бърлогата.

— Няма ли да го одраскаш?

— Не мисля. Това не е обикновен скъпоценен камък.