— Хротгар, моят крал, желае да се види с вас. Трябва да побързаме.
Ерагон последва джуджето в Тронхайм. Сапфира вървеше зад тях, без да обръща внимание на хорските погледи.
— Къде ще се срещнем с Хротгар?
— В тронната зала под града. Това ще е частна аудиенция, като знак на доверие. Няма нужда да се обръщате към краля по специален начин, но покажете уважение. Хротгар е мъдър и предвидлив, затова мислете, преди да говорите.
Когато влязоха в централното помещение, Орик ги поведе по едно от двете спускащи се стълбища. След стотина крачки се озоваха пред две гранитни врати. Върху тях беше изобразена корона.
Седем джуджета стояха на пост отпред. Те носеха излъскани кирки и колани, украсени със скъпоценни камъни. Когато Орик, Ерагон и Сапфира се приближиха, стражите удариха пода с дръжките на оръжията си. Вратите бавно се отвориха навън. Тронната зала всъщност бе истинска пещера със сталактити и сталагмити, дълга колкото изстрел с лък. Подът беше гладък и полиран. В далечния край имаше черен трон с неподвижна фигура на него.
— Кралят ви очаква — поклони се Орик.
Ерагон и Сапфира бавно продължиха напред. Вратите се затвориха зад тях и те останаха насаме с владетеля. Стъпките им отекваха в залата, докато напредваха към трона. Между сталактитите и сталагмитите имаше големи статуи. Всяка представляваше джуджешки крал, седнал на престол. Имената им бяха изписани в основата.
Ерагон и Сапфира вървяха мълчаливо между двете редици отдавна мъртви крале. Минаха покрай четирийсетина статуи и още много ниши, които чакаха да бъдат запълнени.
Върху трон от грубо обработен черен мрамор неподвижно седеше Хротгар. От него се излъчваше сила, напомняща за отдавнашни времена, когато джуджетата са владели Алагезия още преди да се появят елфите и драконите. На главата на краля вместо корона имаше златен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Изражението му бе сурово и угрижено. Той носеше ризница, а в краката му лежеше чук с емблемата на рода на Орик.
Ерагон се приведе и коленичи. Кралят го изгледа и се размърда, сякаш се будеше от дрямка.
— Изправи се, Ездачо. Не е нужно да коленичиш пред мене.
Погледите им се срещнаха.
— Аз кнурл дейми ланок. „Внимавай, камъкът се променя“. Това е стара наша поговорка. А в днешно време камъкът се променя много бързо. Не можах да се срещна с тебе по-рано, защото трябваше да се разбера с родовете. Мнозина искаха да ти откажа подслон и да те изгоня от Фардън Дур. Не ми беше лесно да ги разубедя.
— Благодаря ти. Не предполагах, че моето идване ще предизвика толкова неприятности.
Кралят прие благодарностите му и вдигна костеливата си ръка.
— Виж, Ездачо Ерагон, предците ми седят на каменните си тронове. Четирийсет и един са те, а аз съм четирийсет и вторият. Когато умра, и аз ще се присъединя към тях. Първата статуя е на нашия праотец Корган, който е изковал този чук, Волунд. От осем хилядолетия джуджетата живеят под Фардън Дур. Ние сме костите на тази земя, по-стари от крехките елфи и свирепите дракони. Хротгар се наведе напред и продължи да говори с дълбок глас.
— Аз съм стар, човеко, дори по нашите мерки. Толкова стар, че съм виждал Ездачите в най-славните им дни. Говорил съм с водача им, Враел, който ме почете в тази зала. Малцина си спомнят ония времена. Помня как Ездачите се намесваха в работите ни, но и как бяха изковали мир, в който бе възможно да отидеш от Тронхайм до Нарда. И ето ти стоиш пред мене в опит да възродиш традициите. Кажи ми искрено: защо дойде във Фардън Дур? Знам защо си избягал от Империята, но какво ще правиш сега?
— Като начало просто искаме да се възстановим със Сапфира. Не сме тук, за да създаваме неприятности. Само търсим убежище. Аджихад може да ни прати при елфите, но дотогава бихме желали да останем тук.
— Значи само желанието за безопасност ви доведе? Ще останете ли да живеете тук, като забравите за враждата с Империята?
Ерагон поклати глава.
— Щом си научил миналото ми, тогава знаеш, че имам достатъчно причини да се сражавам с Галбаторикс. Нещо повече, искам да помагам на тези, които още не са се изплъзнали от него. Имам необходимите способности и трябва да го направя.
Кралят изглеждаше доволен от отговора.
— Драконе, а ти какво ще кажеш? Защо дойде тук?
Сапфира изръмжа.
— Кажи му, че жадувам за кръвта на враговете ни и очаквам деня, в който ще потеглим на бой. Няма да има никаква пощада за предателя Галбаторикс. Той ме е държал почти сто години и все още има двама от моя род, които искам да освободя. Кажи му, че сме готови да се нагърбим с това.