Преди да реши какво да прави, от тунела се появи висок мъж, облечен с черна броня. Това беше Дурза.
Той държеше тънкия си меч с драскотината на острието. Носеше кръгъл черен щит и богато украсен шлем. На гърба му висеше наметало от змийска кожа. Червените му очи светеха с налудничав блясък.
Ерагон знаеше, че не е достатъчно бърз, за да избяга, и незабавно се свърза със Сапфира, макар да осъзнаваше, че тя няма да му помогне навреме. Припомни си уроците на Бром за магическия дуел. Аджихад бе споменал, че Сянката може да се убие само с удар в сърцето.
— Каз джтиерл тразид! Отраг баг — извика Дурза и ургалите обградиха Ерагон предпазливо. — Е, млади Ездачо, пак се срещнахме. Беше глупаво да бягаш от Гил’еад. Така само си влоши положението.
— Няма да ме заловиш жив!
— Наистина ли? — повдигна вежда Дурза. Светлината от рубина придаваше на кожата му съвсем отвратителен вид. — Този път го няма твоя „приятел“ Муртаг. Сега не можеш да ме спреш. Никой не може! Ерагон се притесни. „Откъде знае за Муртаг?“
— Харесва ли ти да те прострелват?
— Ще си отмъстя за това — намръщи се Дурза. — Сега ми кажи къде се крие твоят дракон.
— Никога.
— Тогава ще те принудя! — извика Сянката и замахна с меча си. Ерагон го отблъсна с щит и усети как нещо като свредел се опитва да си проправи път през мислите му. Той отблъсна Дурза и нападна на свой ред.
Съзнанието на съществото беше добре защитено. Младежът размаха Зар’рок, за да отвлече вниманието му, но си спечели удар по ребрата. Дурза проникна в съзнанието му и започна да взема контрол.
— Не! — изкрещя Ерагон и се хвърли върху противника си. Сянката се опита да го удари по ръката, но тя беше защитена от метална ръкавица. Младежът ритна противника си по крака и двамата паднаха на пода. Ерагон се възползва от това и го мушна в рамото, след което атакува отслабеното му съзнание. Внезапно го заля порой от образи.
Дурза като малко момче, което живее с родителите си, номади от равнините. Племето ги прокужда, наричайки баща му „клетвопрестъпник“. Само че тогава не се казва Дурза, а Карсаиб — името, което му е дала майка му.
Сянката се мяташе бясно с разкривено лице. Ерагон се опита да установи контрол над спомените, но не успя.
Стои на хълм, до гробовете на родителите си и плаче, че мъжете не са убили и него. След това се обръща и поема към пустинята.
Дурза се обърна към Ерагон и го погледна с омраза.
Старецът, който го открива полумъртъв до една дюна. Дните, които му трябват, за да се излекува, и страхът, когато открива, че спасителят му е заклинател. Как моли да го научи да заповядва на духове. Как Хаег накрая се съгласява. Нарича го „пустинен плъх“.
Ерагон се изправи. Дурза го нападна вдигайки меча съвсем забравил за щита си.
Дългите тренировки под палещото слънце, винаги нащрек за дивите животни. Силите му нарастват и придобива самочувствие. Седмиците, които прекарва в грижи за учителя, когато той се разболява, и радостта, когато се оправя.
Нямаше време, за да реагира, нямаше време.
Бандитите, които ги нападат една нощ и убиват Хаег. Гневът на Карсаиб и духовете, които призовава, за да си отмъсти. Само че те се оказват твърде силни и се обръщат срещу него, обладавайки тялото и съзнанието му. Той пищи. Той беше
— АЗ СЪМ ДУРЗА!
Мечът се спусна към гърба на Ерагон и преряза ризницата и кожата му. Той извика от болка и падна на колене. Дурза каза нещо, което не можа да чуе.
Младежът вдигна очи нагоре и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Това беше краят. Варден и джуджетата щяха да бъдат унищожени. Сапфира щеше да се предаде, за да не го убият, а Аря щеше да бъде пленена или да загине. Защо трябваше да свърши по този начин? Нима всичко бе напразно?
Ерагон погледна към Исидар Митрим и се заслепи от ярката светлина. След секунда в помещението се разнесе силен звън. Той примигна и застина.
Звездната роза беше разбита. Посипа се дъжд от остри отломки. В центъра му надолу с главата летеше Сапфира. Челюстите й бяха отворени и между тях излизаше огромен син пламък. На гърба й беше Аря, чиято ръка сияеше в зелено от магическата сила.
Ерагон и Дурза завъртяха глави към тавана. На лицето на Сянката се изписа ужас и ярост. Вдигна дланта си, приготвяйки се за заклинание. Ерагон усети, че силата му се възвръща. Той се пресегна през съзнанието си и изрече една-единствена дума:
— Брисингр! Острието на Зар’рок засия от пламъците, които го обляха. Младежът скочи напред и прониза Сянката в сърцето.